М. Младенова: "Ценностите деградират пред очите ни"

Още от древността театърът се опитва да помогне на човека да осмисли живота си. Как следвате тази мисия днес? Какво Ви движи?

М. Младенова: Марина Цветаева казва: "Пиша, за да узная". Няма как да узнаваш освен през правенето, през действието. И не знам нещо по-свързано с действието от театъра. Той е лаборатория за пресъздаване, през което човекът узнава себе си. И като че ли не въпросът търси отговор, а обратно - възможният отговор поражда въпроси. Както казва Виктор Франкъл - животът задава въпросите, отговорът е човекът.

Големият провал на днешното образование е, че обучава децата на готови отговори. Непрекъснато се сблъсквам с този проблем при моите студенти. Те са любопитни, но незнаещи, защото запаметяват, без да си задават въпроси. Те не натрупват свое познание.

Чия е вината?

М. Младенова: Днешният човек бърза, скъсява пътищата. Иска да скочи направо в резултата. Да си спести тъкмо това, което го развива и прави човек. Абсурдно е. Така се стига до "аз и нищо друго". И родителите, и училището подготвят кариеристично ориентирани и изолирани за общото деца. Както казваме в театъра - като текст без контекст.

Ако се интересуват преди всичко от резултата, а не от процеса, как участват в социалното формиране на общност? Помага ли сцената?

М. Младенова: Сцената все по-рядко помага. Тя вече и не иска да прави това. Театърът, уви, все по-малко е пространство на срещата. Все повече - продукт на сергията. Пълната зала на всяка цена смени предназначението на спектакъла като човекознание, като пътуване към извора, към смисъла. Сцената се отказва да осмисля. Повече картинки, предъвкани елементарни сюжети, съмнителен хумор - това се продава, то върви. Според мен театърът подценява жестоко своя зрител, нещо като приспивателно за лека нощ. Поддържа зоната му на комфорт и самочувствието му на познавач.

Някаква пито-платена летаргия на умовете, на вкусовете… Остава улицата, тя е по-активното местообиталище - за зло или за добро.

Днес понятия като дух, идея, звучат абсурдно

Доста мрачна картина рисувате…

М. Младенова: Опитвам се да гледам без илюзии, без розови очила - и това виждам. Не съм преставала да вярвам, че изкуството е духовна опозиция или поне би трябвало да бъде. Но духовното е усилие, изпитание. То е да застанеш срещу въпросите на Сфинкса и да отговаряш "на живо". В действие да браниш нематериалните ценности на културата, често срещу изкушенията на материалните придобивки.

На думи всички сме "за", но само на думи, изобщо. Точно в това е проблемът: ти кой компромис няма да направиш, ти защо участваш в това, което не харесваш, ти защо се затваряш очите…

Какъв е Вашият отговор?

М. Младенова: По-лесно е да чакаш друг да поеме твоята отговорност. По-щадящо е. Винаги друг да ни е виновен. Своеобразен неоконформизъм. Днес понятия като дух, идея, звучат абсурдно, абстрактно. А който говори за тях просто не е в час. Бесовската болест на нихилизма и деструкцията е много напреднала. И няма рецепта.

Артистичната ниша е свита, смалена. Загубихме самочувствието на говорители на истини през езика на изкуството.

Говорители на истината? Коя истина?

М. Младенова: Коя истина, наистина? Кой днес се занимава с онтология, с това дали абсолютно и реално съвпадат? Днес всеки може да се произнася върху всичко, всеки разбира от всичко. И нямам предвид изстъпленията в социалните мрежи - там е неспасяемо. Популизмът се заигра с диктата на мнозинството. Това е инструментариум, през който много лесно се манипулират хората - с фалшиви новини, с фалшиви сценарии. И тези, за които това работи, го използват.

Ние съществуваме в една фикция, движена и поддържана в името на шепа хора, които се заиграват с човешкия интерес. Това е атрофия на обществения договор. Той трябва да се преосмисли. А не да се правим, че не е така.

В центъра на всичко е паричният знак

Кой променя обществения договор?

М. Младенова: Силните на деня. Байганьовската максима "всички са маскари" работи законово, разраства овластени "контролиращи" дейности с непомерни бюджети, пребалансира безогледно цивилизационни равновесия, превръща човека в електорална единица, развращава го с популистки флиртове … Вече не свободният и разумен човек на Леонардо, а паричният знак се мъдри в центъра на кръга и квадрата.

Как ще обясните това, че на просветения елит на България му е толкова уютно в полите на властта?

М. Младенова: И просветените си затварят очите, и те замитат под килима и прехвърлят отговорности. Няма интелигенция като общност. Но има интелигент или интелектуалец. За мен понятието е личностно. Аз съм персоналист. Борис Христов никога не е заставал до властта, не се е изкушавал от "общото корито". Още по времето на соца отиде в своето родопско село да върши своята работа. Духовен отшелник. Емигрант в собствената си страна. Методи Андонов, Леон Даниел, Юлия Огнянова, Любен Гройс как създаваха своите театрални послания в пика на върлата идеологическа конюнктура?

Българската интелигенция не е безвинна за българския преход. Вървим след събитията. Говорим постфактум. Това, че ценностите деградират пред очите ни и нищо не правим също обезверява. Ние заслужаваме това, което имаме.

Страхът фактор ли е?

М. Младенова: По-скоро е друго - облагите, интересът, суетата. Всъщност българинът винаги е бил изкушаван от "властчицата". Бай Ганьо е първообразът. Национален манталитет.

Говорите за манталитет, за безкултурие и продажност. Съгласна ли сте, че истинската свобода се заплаща с кръв?

М. Младенова: И кръв да имаше, пак така щеше да стане. Най-големият ни провал е, че оставихме нормалния човек да се разувери, да се ожесточи. Самите ние се гледаме един друг със "сажда в окото". Някой успява в нещо и веднага си казваш - значи не му е чиста работата. Не си способен да се възхитиш, да се зарадваш. Някакви опори на съзнанието са се разпаднали. Предубежденията изместиха убежденията.

Не е ли било винаги така?

М. Младенова: Имало е времена, в които макар и трудно този "котловинен човек" е надигал глава, потеглял е, оставял е жена, деца, имало е подеми. Днес резигнацията е по-страшна. Питам се: ако Левски беше наш съвременник и сега беше тръгнал да работи "за чиста и свята република”, кой щеше да му повярва?

В същото време излизаш сутрин, тръгваш към театъра, гледаш в градината двама вървят и се държат за ръка, дете се заиграва с  куче, нещо започва отначало, нещо предстои… Така че нямаме право да прогласяваме края на света.

Човекът не е номер в паспорта - той е свят в големия свят

Противопоставяте микрокосмоса на макрокосмоса…

М. Младенова: Аз затова казах, че съм персоналист. Виждам надеждата в зародилия се живот. Там има шанс. И не говоря за някаква биологическа единица, а за познанието преди опита по силата на натрупвания. В човека има духовен ген, казват и Франкъл, и Юнг. Там е надеждата. Не всичко е сринато.

Отказвате обаче битките извън културната ниша, в която работите…

М. Младенова: Три пъти съм отказвала да стана министър на културата. Не съм толкова желязна. Аз съм жена и имам женска интуиция: в тези коридори на властта с човека става нещо, даже да влезе с добри намерения. Освен това не вярвам докрай на съсловието и неговите мотиви. Съжалявам. Вярвам на много хора отделно. Промяната е лично дело - трябва ти да го искаш, ти да го можеш. Това е шансът - да започне от отделния човек. И най-вече от младия човек.

Вярвате ли на тези млади хора, които видяхме на протестите?

М. Младенова: Да, но без патоса на разни политически лидери, които внушават, че това поколение вече нещо е направило. Не бива така - не бива да се прехвърля върху тях отговорността за това, което ние не можахме да направим. Това избързване е спекулативно.

Ако перефразирам Бродски, бих попитала част от коя щафета сте?

М. Младенова: Аз съм от Свищов. Цялото ми детство е минало на едно площадче до къщата на Алеко Константинов, в нейния двор. Играехме там и всеки ден се качвах да гледам стъкленицата със сърцето му, с дупката от куршума. Иван Шишманов също е от Свищов, Христаки Павлович, Николай Павлович… Всички тези примери те захранват, ти ги всмукваш с въздуха, който дишаш. Ето я щафетата. Искаш този импулс да поемеш. И следваш пътя си. След големите театрали - Брук, Мнушкин, Ефрос, Гротовски, българските ни учители… Аз съм част от тази щафета и се опитвам да я предам на моите студенти.

Могат ли те да понесат тревогата на света в своя микрокосмос?

М. Младенова: Обобщенията отчайват. По-добре е да се тръгне от нещо конкретно - например от усещането за някоя несправедливост. От усещането, не от постулата. Мисля, че в момента има изострено съзнание за тези неща. Може хората, които споделят това, да са една шепа. Утре ще станат двайсет.

Човекът не е номер в паспорта, нито само "обществено животно". Той е свят в големия свят. Ето за това да работим.

Проф. Маргарита Младенова е режисьор и преподавател. Тя е артистичен директор на Театрална работилница "Сфумато", която създават заедно с Иван Добчев.