Има една специфична категория теми в България, за които се сещаме само когато има повод да ги празнуваме. 24 май е класическото доказателство - денят, в който всички вкупом се преструваме на духовни, аплодираме буквите и сглобяваме патетични слова за просветата. Проблемът е, че този параден ентусиазъм има изключително кратък срок на годност. Само два дни след това стана ясно например, че бюджетът за културните институции, които страдат от хронично недофинансиране от години, е орязан с 10%.
Не цел, а повод за шум и цветя веднъж годишно
Страната бързо след празника се върна към фабричните си настройки - тишина, прекъсвана единствено от поредния политически или публичен скандал. У нас езикът, културата и образованието отдавна не съществуват като национална политика и ценност, те са се превърнали единствено в поводи. Около празник ги обгръщаме с шумен сантимент, при лошите резултати от матурите ги оплакваме, а през останалото време просто ги подминаваме.
Истинският тест за едно общество обаче започва тогава, когато празничната еуфория си отиде и останем сами с реалността. Защото зад фасадата на парадната гордост се крие една много по-неудобна истина - ние сме общност, която масово губи способността си да разбира сама себе си на собствения си език.
"Грамотните", които не могат да четат
Парадоксът на нашето съвремие е крещящ - никога в историята си не сме произвеждали такова огромно количество текст, както днес. Социалните мрежи са залети от денонощни коментари, статуси и съобщения. Генерираме думи постоянно, но те сякаш носят все по-малко смисъл и тежест.
Проблемът на България не е техническата неграмотност – над 98% населението е грамотно и може да чете и пише. Проблемът е в онази по-висока функционална грамотност, която изисква критично мислене и четене с разбиране. По-голямата част от населението ни технически е грамотно, но функционално не е.
Четенето с разбиране не е просто сух училищен критерий, а жизненоважен навик за оцеляване в информационния хаос, в който живеем. Когато той липсва, обществото става беззащитно пред пропагандата, фалшивите новини и евтиния популизъм. Езикът ни прогресивно се свежда до клишета, емотикони и готови чужди фрази, а публичният разговор е лишен от дълбочина.
Изгубили сме способността да боравим с нюансите на думите и сега плащаме цената с едно общо постепенно оглупяване на обществената среда, в която аргументите са заменени от чиста агресия, пренесена навсякъде.
Културата като усещане и мит
Културата и грамотността вървят за ръка за ръка. Когато говорим за култура, извън някой празничен ден тя изглежда като нещо, което съществува предимно под формата на усещане. Несъществуващо усещане.
Извън балоните на София, Пловдив, Варна, Велико Търново и още няколко големи града, културата е географски лукс. Ако отидете в някой по-малък град, дали ще откриете там функционираща галерия с реален живот в нея, голяма и модерна библиотека или достъпно място за изнасяне на театрални постановки и прожекции на филми? Отговорът е ясен.
Държавата е абдикирала от този сектор, както си проличава и при последните бюджетни решения. Културната политика е сведена до до съществуването на едно министерство, което функционира по-скоро като административна разпределителна гара на средства, отколкото като генератор на визия и политики.
Вместо устойчиви институции, ние създадохме фестивален модел на парче в културния сектор. Правим събития, които дават бърза видимост и възможност за рязане на лентички, но не оставят нищо трайно след себе си. В същото време читалищата, които би трябвало да бъдат гръбнакът на местната култура, масово са изоставени. Някои от тях кретат благодарение на шепа чисти ентусиасти, но повечето са просто реликви от миналото, които едва дишат.
Подкрепата за кулутурата е брутално прехвърлена върху неправителствения сектор, частни инициативи и европейски програми с краен срок и отчет. Тя е избутана в периферията на държавното съзнание, сякаш е излишен разход, а не лепилото, което държи една нация цяла.
Когато учениците дори не могат да прочетат заданието
Най-тежката диагноза обаче е в образованието. Днешната училищна система е зациклила в миналото - тя просто узаконява статуквото, вместо да подготвя за бъдещето. Целта на средното образование се е сринала до абсурдно и базисно ниво - детето просто да завърши и да премине без трайни увреждания през остарялата и враждебна среда.
Системата е претоварена от тромави и неактуални програми, които изискват механично наизустяване, вместо да учат децата как да мислят, как да обработват информация и най-вече - как да се учат в един постоянно променящ се свят. Продължаваме да мерим памет, а не разбиране.
Пробойните в тази философия зейнаха брутално по време на тазгодишния държавен зрелостен изпит по български език и литература. Фактът, че голям брой от зрелостници са прочели темата за есе като "авторите днес", а не "авторитетите днес", както е заданието, е покъртителен. Те просто не са разбрали правилно заглавието на собствения си изпит. И това не е невинна грешка от вълнение - това е логичният резултат от система, която дванадесет години ги учи да маркират верни отговори на тестове, без да изисква от тях да вникват в смисъла на думите.
В дъното на всичко това стои и смачканият статут на българския учител. Проблемът отдавна не е само в заплатите - въпросът е в доверието. Когато системата не вярва на учителя, а родителят подхожда към него с агресивно раздразнение, накрая самият учител спира да вярва в смисъла на това, което прави.
Докога ще са сведени само до повод?
Всички тези дефицити са скачени съдове. Неграмотността на матурите е директен резултат от липсата на културна среда по места и от превръщането на езика и грамотността в куха формалност. Ние сме се съгласили да живеем в симулация, в която думите нямат тежест, а институциите ни служат само за декор.
Големият въпрос, който остава да виси в дните след празника, е докога ще ни бъде достатъчен просто поводът? Дали ще продължим да се задоволяваме с това веднъж в годината да се преструваме на духовна нация, докато през останалото време тихо наблюдаваме интелектуалния залез на собствената си среда. Защото ако утре изборът отново бъде сведен до това просто да си затворим очите, разпадът няма да ни подмине - той просто ще стане окончателен. А езикът, културата и образованието са единственият ни шанс да не бъдем просто публика на собственото си изчезване.
Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.