Изборите като концерт, на който никой не иска да дойде

Слушам и гледам как се точи в лятната жега подхвърлянето-подмятането, алъш-вериша и подгряващото дърдорене-сговаряне за бъдещите президентски избори и направо ме тегли към иронията. Откакто в „играта“ и „наддаването“ се промъкна и завихри и идеята за „жена-президент“, вече се чудя дали цялата работа напомня повече на пазар за булки или на късното и уморено мъртвило на Брежневските времена, когато всичко бе предрешено и проядено от фалш.

Защо политическите сили, партии и организации стоят почти несериозно на фона на предстоящите избори? От самоувереност или от неувереност, или пък от самовгледаност в собствения си пъп? Имам предвид, че политическото рядко се досяга до реалния живот на хората и че партийците, въпреки проведените вътрешни референдуми, /не/взетите решения и обещанията за бъдещи разговори, изготвяне на правила за издигане на кандидатури, изглеждат отчуждени и дистанцирани от поемането на една бъдеща отговорност. Защото дори още изборът, посочването на кандидата вече може да предизвести загубата.

Не става ли с повече отношение?

Не-важни ли изглеждат някому тези избори, та не се представят смислено - всичко тъне в недомлъвки, напомня надцакване със скрити козове, и само около евентуалната дата припламва нещо като спор, наместо вече да се водят сериозните дискусии между издигнатите кандидати. Възможно ли е страхът от оклеветяване и омаскаряване на предложените фигури, от пиар-войните да стъписва партиите, или пък просто не им се занимава?

Но най-тревожното ми усъмняване е, че и повечето българи в своите - и натрупани, и внушени - разочарования също стоят апатични и дистанцирани от фигурата на своя /бъдещ/ президент, че не са наясно какво искат и какво могат да очакват от президентската институция, че са престанали да разпознават разделението на властите и възприемат по стари рефлекси и тертипи властта като цяло.

Търкалящи се имена

За всичко това се замислих, когато някой внезапно ме запита кого бих предпочела или предложила за президент, кого бих искала да видя в достолепието и дълга, в почтеността и символното единство, олицетворявани от този пост? Проумях, че и моето съзнание е облъчено и дори премазано от търкалящите се из медиите едно-второ-трето име, че нямам нестандартен и категоричен отговор коя би могла да е авторитетната и едновременно разпознаваема фигура, тъй като именно професионалната почтеност, аурата на осъществеността и мъдрото присъствие остават главно в полетата на анонимността.

Спомняме ли си, например, достойния юрист и човек Неделчо Беронов, най-подходящия за времето си и с най-малко шансове кандидат? Не предизвикваше никаква сензация, с удивителен интелект и подходяща за поста осанка, той бе припознат като „скучен“, невписан нито в реториката на силното любене и мразене, нито в патетиката на партизанлъка.

Най-интересният и, уви, тъжен феномен днес обаче се състои в усещането, че предизборната кампания изглежда приключена, преди да е започнала дори. Чак ми се иска да не съм права.