Някой ни прави на шарани

Коментар на Мирела Иванова:

Вчера заранта излязох доста рано от къщи и на ъгъла се сблъсках с психичноболното момче от махалата. Срещам го от години, върви с широки крачки и с накривено дясно рамо, защото ръката му е в джоба. Винаги разговаря със себе си, оживено, но шепнешком. Изглежда без възраст и самодостатъчно в участта си. Сега момчето ми се стори някак разместено, изнервено, обострено дори, говореше не просто високо, а направо крещеше: „Нищо не може да се направи! Нищо не зависи от мен!“

От вчера тези думи, извадени от всякакъв контекст разбира се, не ме оставят на мира. В случая с момчето, което наблюдавам само отдалеч, те сигурно изразяват трагическо безсилие. Но ако ги съотнесем към предизборното изнервяне на политическите партии, към разпенените крясъци на тоя или оня лидер(ка), към трескавото прегрупиране и възникването на нови „кръвосмесителни“ съдружия, към скърцащите със зъби за нова хапка власт политически субекти, просто става страшно...

Какво още предстои в позорището?

Започна се с оттеглянето от министерския и вицепрезидентски постове на министър Калфин, и с патовия патос, с който АБВ заговори за обединение на левите сили около обща президентска кандидатура. Подозрението, че Първанов отново се готви за поста, предизвика буквално шизофренно раздвоение по казуса противоконституционен ли е третият мандат или да. Децибелите в лявата говорилня се извисиха и откъм БСП и новата ѝ лидерка, избрала да вдигне на крака партията с безумната реторика на миналото и прилежащите ѝ жестове. Нинова сякаш се готви да обяви „курс на въоръжена борба“.

Не по-ясно е и вдясно. Засега всички от РБ, поотделно естествено, твърдят и от медийните екрани и през Фейсбук, че най-добре е да се излъчи общ кандидат-президент, след като първият опит с Плевнелиев се оказа неуспешен по ред причини.

Предизборната нервна криза пък така завладя групата на БДЦ, че направо я разцепи и разпадна, като Народен съюз и Гергьовден, присъединени само символно към АБВ, дори се самообявиха за някакъв „мозъчен и идеен тръст“. Ако се замислим в случая над българското парламентарно номадство, вероятно ще стигнем до извода, че то си остава традиционен наследник на древните финикийци и най-вече на техните финикийски знаци, но това е друга безкрайна и изнервяща тема.

За вечния балансьор и вечните му опоненти

Новият наместник на ДПС също се тресе от неспокойствие, прелита от място на място и прави изявления, които се помнят най-вече заради арогантността си: очевидно е, че Догановата партия има проблеми с опозиционността си и не само, затова и апломбът на Карадайъ е едновременно изнервящо смешен и циничен.

Вечните опоненти на ДПС, т.н. патриоти, представени от две враждуващи до кръв довчера парламентарни групи, днес вече гласят предизборен сговор с ритуално заравяне на томахавките и химикалките. Какво ли не прави властта с хората?

Засега само от ГЕРБ изглеждат привидно самоуверени, демонстрират „видими резултати“ и донякъде имат основание да са спокойни, защото десетки челобитни и доморасли пророци тръбят сутрин, обед и вечер победата на неизвестния все още техен кандидат-президент.

Тепърва ни предстои все по-често да се сблъскваме на всеки ъгъл с предизборната невротичност, с циничното нехайство спрямо гражданите на повечето политически сили и отделни, устремени към властта, субекти. Само дето не бива като психичноболното момче от махалата да крещим: “Нищо не може да се направи! Нищо не зависи от мен!“ Зависи – да мислим, когато гласуваме.