Apostrophen 15.8.10

Щом ще е отцеубийство, трябва да си е казал френският философ Мишел Онфре, тогава нека забия ножа до дръжката. Възможно ли е Зигмунд Фройд да е бил един алчен, встрастен в кокаина перверзен тип, добрал се с лъжа и измама до реномето си на “баща на психоанализата” – като на всичко отгоре бил и духовен спътник на нацистите? “Да”, гласи отговорът, който дава със садистична наслада Онфре в последната си книга, един том от над 600 страници с безапелационното заглавие Залезът на един идол. Онфре се саморазправя безмилостно с Фройд, който е бил един от младежките му идоли, и отрича всякаква обективна стойност на неговите теории. За него фройдизмът е “индивидуален мироглед с универсални претенции”, а психоанализата – “една полезна дисциплина, стига да се отнася само до Фройд и до никой друг”.

Шарлатан, сексуален маниак, антисемит

В пет тези авторът синтезира виждането си на какво според него се дължи незаслужената световна слава на виенския доктор. Психоанализата била философия, а не наука; тя представлявала един вид философска автобиография – тази на Фройд; тя не била някакво теоретично построение, а просто “екзистенциална сбирщина”; методите на психоанализата се основавали на “магическо мислене”, а лечебните й успехи се дължали изключително на плацебо-ефекта; и на последно място психоанализата била консервативно, а не либерално учение.

Според Онфре психоанализата не чини повече от молитвите на един свещеник. “Въздействието й е сходно с онова на хомеопатията; психоанализата е безплодно губене на време и енергия, един вид религия и нищо повече.” Освен това Онфре прави на нищо и човека Фройд: некадърник и лъжец, той манипулирал своите пациенти и резултатите от лечението им, бил обладан от темата за сексуалните отклонения, които в последна сметка стилизирал като общовалидни за всички хора. Книгата обвинява бащата на психоанализата в омраза към жените, в хомофобия и не на последна място в антисемитизъм - едно доста дръзко твърдение, като се има предвид, че Фройд е евреин, а част от семейството му загива в нацистките концентрационни лагери.

Впрочем с изключение на последното Онфре не казва нищо истински ново, нито пък стига до някакви шокиращи разкрития. Онова, заради което критикува някогашния си идол, са изтъквали в същия критичен ключ мнозина преди него. Добре известно е, че още приживе изводите на Фройд предизвикват отпор, най-вече от Карл Густав Юнг. Картината не се променя и след смъртта му; Карл Попър например окачествява психоанализата като “псевдо-наука”.

Егомани

Преди пет години излезе “Черната книга на психоанализата”, един сборник, в който няколко десетки историци, философи, психиатри и представители на други научни дисциплини документират недостатъците и някои явни недомислия на психоанализата, та чак до пълния й провал. Онфре често се позовава на тази книга, а собствената си монография разглежда като един вид нейно продължение. Но тъй като той по същество, както отбелязахме, не добавя нищо ново към казаното вече, човек се пита защо произведението му предизвика такъв скандален шум във Франция.

Може би главната причина трябва да се търси в личността на самия автор, който е един от най-известните съвременни философи във Франция, и натрапчивата му слабост към провокацията. За убедения атеист и хедонист Онфре нищо на този свят не е свято, да не говорим за научна репутация или религиозни чувства. В една друга своя нашумяла книга от последните години, Ние нямаме нужда от Бог, той беше заклеймил монотеизма като инструмент на властта и насилието. Френският философ си спечели немалко врагове и по линия на агресивното си застъпничество за клонирането, генната манипулация и евгениката. Но това явно изобщо не го засяга. В тази светлина Фройд е просто поредната му жертва. Онфре живее в една малка къща в родното си градче Аржантан, откъдето води своята необявена война срещу парижката интелигенция начело с любимия му враг Бернар-Анри Леви, един друг виртуоз на сцената на френския интелектуален театър. Въпреки това той присъства редовно на малкия екран, защото рекламните кампании за книгите му – а той пише по няколко на година! – държат практически постоянно така плодовития философ в кадъра на телевизионните камери.

Спорните възгледи на Онфре му осигуряват същевременно и професионален успех. Нищо чудно тъкмо вероятността да напише поредния си бестселър да го е мотивирала сега да се захване с разгрома на своя бивш идол. Сметката му излезе вярна. Още с излизането на антифройдисткия манифест последва бурна реакция, а полемиката естествено стимулира продажбата.

Контраофанзивата

Особено масирана бе критиката на Елизабет Рудинеско, водещата психоаналитичка на Франция, която има едва ли не монополна позиция в този бранш. Тя е категорична: работата на Онфре изобилствала с грешки и непроверени слухове, и не отговаряла на никакви научни стандарти. В статии и интервюта Рудинеско го обвини, че се опитва да обясни редица исторически неясноти в биографията на Фройд със субективни, дори съвсем произволни интерпретации, и че като злоупотребявал с Фройд, той реабилитирал тезите на крайната десница във Франция.

Тя показва например как Онфре изкривява фактите по въпроса за отношението на Фройд към нацизма. Авторът използвал нацисткото клише, че психоанализата е една “еврейска наука”, за да твърди, че психоаналитиците били расисти - защото нацистите просто били довели до край идеите, развити от Фройд в теорията му за нагона към смъртта. Освен това от текстовете на Фройд за Мойсей, монотеизма и изтласканото отцеубийство Онфре извеждал абсурдното твърдение, че атеистичният син на един евреин бил в действителност съмишленик на нацистите.

Но Рудинеско не се задоволи с медийните си изяви и в края на май публикува своя контра-памфлет, една малка книжка, съдържаща текстове и на нейни съмишленици, в която Залезът на един идол се подлага на систематичен демонтаж. Рудинеско бе достатъчно самоуверена да представи своя текст пред многобройна публика в Университета на Каен, където преподава и Онфре. Той бе поканен, но отказа да се яви пред този трибунал.

“Откъде идва цялата тази омраза срещу психоанализата?”, пита Рудинеско. В едно интервю Онфре изглежда – несъзнателно – дава отговор. Философът, който обича да изтъква скромния си произход – той е син на земеделски работник и чистачка, - казва, че от нормандската провинция, където живее, той воювал срещу “хегемонията на парижкия интелектуален елит”. Може би ключът към успеха му трябва да се търси не на последно място и в туй, че мнозина явно споделят тази му позиция. Само за два месеца издателство “Грасе” продаде 150 000 екземпляра от книгата на Мишел Онфре.

Michel Onfray: Le crépuscule d´une idole. Grasset