Учени, ексцентрици, германци - тевтонска приказка

От месеци насам класацията на най-продаваните книги в Германия се оглавява от искрения, художествено неизкусен разказ за опита на един човек да си стъпи отново на краката. “И после хванах пътя” е нещо като дневник, в който известният комик и отрекъл се от църквата католик Хапе Керкелинг разказва как заедно с много други хора е извървял онези няколкостотин километра от прочутия “маршрут на Св. Яков”, отвеждащ до поклонническия център Сантяго де Компостела в Испания. Книгите за хора, които търсят или намират себе си, винаги са се радвали на популярност и затова 1,2 милиона екземпляра, продадени от изповедта на Керкелинг, всъщност не би трябвало да изненадват. Голямата изненада в полето на немскоезичната литература от есента на 2005 насам си остава романът на Даниел Келман “Измерването на света”.  

“Винаги навъсената германска критика” (“Гардиън”) можа без уговорки да се обедини около мнението, че романът на младия австрийски писател, без да е шедьовър, е една в много отношения забележителна творба, внасяща нов момент в германския литературен живот. Но наистина ли “Измерването на света” се извисява толкова много над останалата германска литература? Какво означава тази фантасмагорична, някои биха казали типично германска приказка за Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболдт,  двамата големи учени от първата половина на 19 в., които в края на изпълнения си с успехи и признание живот се срещат за кратко в Берлин, за да поемат след това отново остатъка от житейския си път? Що за странно съчетание между формулите и мизантропията на математическия гений Гаус и експериментаторския фурор на естественика Хумболдт  с неговия сподавен хомосексуализъм? С излизането на преводите на романа, сега тези въпроси занимават и чуждестранната критика.

На първо място в чужбина са удивени: тази така умна и смешна, така леко и елегантно написана книга е представител на една литература, която има същата сива репутация, каквато имат германците и Германия. “В продължение на десетилетия литературата на тази страна беше смятана за сериозна и скучновата, фиксирана в мрачното нацистко минало – пише “Гардиън”. - Този роман бележи промяна в следвоенния литературен пейзаж на Германия.” Лондонският вестник изказва симпатичната догадка, че това щеше да бъде може би романът, който Габриел Гарсия Маркес би написал, ако се беше родил в Щутгарт.

В самия факт, че е възможно книга на подобна екстравагантна тема да стане бестселър, с продажби наближаващи милионната граница, се съзира нещо непонятно, тоест “германско”. “Вашингтон Пост” отбелязва с дискретна завист, че “на американския книжен пазар подобен подвиг е по силите само на едно момче с магически способности или на конспирацията на банда зловещи йезуити” – намек за Хари Потър и Дан Браун.

Има и заядливи оценки, които се ровят в арсенала от познати клишета за германците. “Келман прави същността на германеца поносима, като я олекотява. Непретенциозните читатели сигурно ще са доволни от срещата си с Хумболд и Гаус. И също толкова доволни, че са се отървали от тях” - смята “Филаделфия Инкуайърър”. Съвсем на повърхността, но спасен от чувството си за хумор (“Учени и германци - най-лошото”), остава рецензентът на италианското списание “Панорама”: “Това, че учените са малко откачени, е известно. Ако освен това са и германци, всичко се качва на квадрат.”

Дискусията се издига на съвсем друго ниво в обширния анализ на “Таймс Литъръри Съпълмънт”, едно от най-авторитетните издания за литературна критика на Запад, където “Измерването на света” се тълкува като бягство от историята: “Опитът за освобождаване от веригите на национална идентичност, време, пространство и дори история е темата, обединяваща повествованието на Келман за тези едновременно контрастни и паралелни съдби.” Рецензентът прави метафизичното наблюдение, че “германската наука се корени в едно сложно тевтонско напрежение: стремежа към и страха от свободата, което включва страха и възбудата от това да не си германец.” Като придава “лекота” на Просвещението, Келман “загърбва последния век и половина на перманентна диалектика на Просвещението в Германия и Европа”.

Бягството на Келман от новата в по-старата история е очевидно, но все пак неговата книга не е исторически роман, какъвто е например “Името на розата”. Подобно на “Парфюмът”, един друг германски роман, чийто отблъскващ аромат беше омаял света преди повече от двайсет години, “Измерването на света” е псевдоисторически роман, гротеска стояща извън историята, защото няма определено място в нея; миналото не е действащо лице в тези две произведения, така както е в романа на Еко.

В последна сметка зад паравана на историята и науката романът на Келман също се оказва разказ за човека, който, като Хапе Керкелинг, търси себе си – и е странно колко малко са критиците, които са забелязали това. Срещата на Гаус и Хумболдт в Берлин, към която ни тегли повествованието, не е нито кулминацията, нито завръзката на действието – но там е ключът към книгата, защото там на авансцената излиза Ойген, синът на великия математик. По една случайност – онази неподдаваща се на измерване константа на живота – младият Гаус, който се смята за нищожество, защото няма способностите на баща си, се оказва замесен в политиката и е принуден да бяга в Америка. Това събитие прави късо съединение и в душите на двамата престарели учени. “В края на романа – четем във френския “Лез Еко” – Хумболдт и Гаус имат странно усещане, защото осъзнават, че са прекарали времето си в това да разберат живота, вместо да го живеят. На обикновените смъртни, символизирани от Ойген, се пада задачата да изградят новия свят, който се провижда на двамата гении само в мислите им.”

Кулминацията на романа в образа на младия Гаус е уловена много точно от автора на една кратка, но задълбочена рецензия, която открих на най-неочаквано място – в италианското ведомствено списание “Педагогика”. Според Амброджо Коци “фигурата на сина на Гаус, който придобива самочувствие едва когато поема пътя на изгнаничеството, получава стойността на притча: светът предстои да бъде открит, има граници, които предстои да бъдат преминати, случайността се намесва в съществуването като непредвидим елемент, който ни кара да избираме, осъзнавайки собствената си свобода.” За да бъде разбран светът, не е достатъчно той да бъде измерен. Или казано с думите на  Коци: “Книгата на Келман е разказ за онова, което не се поддава на измерване – болката, радостта, човешките импулси, самата история. Измерването се превръща в hybris, стремеж към контрол, който се губи, слепота към света, в който живеем.” Така на финала книгата на Келман напуска германското си русло и придобива универсално звучене, допринасящо за световния й успех.

Daniel Kehlmann, Die Vermessung der Welt. Rowohlt