Трудна работа: България и комунизмът

И продължава битката с призраците на комунизма. Едните смятат, че като съборят паметник, ще станат автентично-десни. Другите пък се надяват идеализацията на стария режим да разчувства застаряващия им електорат. Просто се чудя как медийният народ продължава да се хваща.

От една перспектива комунизмът е мъка от начало до край. От другата виждаме щастливи пионери и горди войни, леят се бетон и народни песни. Не, истината не е по средата, защото двете страни на този режим бяха свързани. Бързата модернизация, строежите, урбанизацията - те бяха възможни тъкмо заради диктатурата, която не губеше време да се съобразява с права или хора. Подобни волеви режими тръгват рязко напред, после обикновено започват да творят безумия. Мнозинството, освободено от правни и морални задръжки, беше насъскано срещу кулаците, безделниците, хулиганите. И то харесваше това положение (както го харесва и сега). В този смисъл не беше жертва, а съучастник. И тъкмо затова размисълът за комунистическото минало е труден: десните го опростяват, хвърлят вината върху шепа злодеи, а левите от името на народа просто не чувстват вина.

Следите на комунизма

Вандалското разрушаване на паметника „1300 години България“ съдържа друг ракурс. За времето си този монумент е пробив в идеологията, направо „прогресивен“. Неслучайно Живков и идеолозите не го харесваха - беше им твърде модерен. Това, впрочем, не е комунистически, а националистически монумент, знак за края на марксизма-ленинизма при Людмила Живкова и за разчупване на естетическите канони.

Но защо тъкмо това разгаря антикомунистическия плам? Защото излиза, че този режим не е монолитен блок и си има своя вътрешна история - имало е едни хора, които са се борили да го очовечат. Нали помним, че самите комунисти го събориха - без особени всенародни въстания. Очакваме сега г-жа Фандъкова да организира аутодафе за книгите на Валери Петров, който прекара живота си като искрено убеден комунист. Бъдещият дисидент Сахаров беше създател на съветската водородна бомба; бъдещата вицепрезидентка Блага Димитрова - лауреат на Димитровска награда. За да превърнете нещо в идеологическо плашило, трябва първо да му отречете историчността, та да застине на фона на вечността.

Огледайте се: следите на режима са навсякъде. Грандоманските националистически паметници в Шумен и Търново са от същата епоха; после бутаме самото НДК, след това тръгваме с булдозерите към Младост и Люлин. А междувременно централният символ на времето, бившият Партиен дом, се оказа неочаквано монументализиран покрай открилата се гледка откъм „Тодор Александров” - и то по начин, за който Червенков не е можел и да мечтае.

Разбира се, има много възможни художествени и архитектурни намеси, които биха могли да предефинират комунистическото наследство, без да го заличават. Ако скулптурните композиции на Съветската армия се пренесат горе при обелиска, може да стане един забавен музей на сталинското изкуство. То май и самите татуирани скейтъри са достатъчно добри пре-интерпретатори на това сакрално преди пространство. Въпросът е, че няма сила, която да вземе някакво решение, дори да е иронично. Затова отговорността се прехвърля върху природните сили, които някак естествено изтриват всяка памет от тази планета. Така е било с джамиите след освобождението, с бирената фабрика през 1990-те, с буржоазните софийски къщи до ден-днешен.

Да се сложи нещо в музея означава все пак да му се придаде реалност, а нали въпросът е да не се затормозяваме с миналото. Няма сериозен музей на комунизма, няма нищо на мястото на лагера в Белене, няма колекции за комунистически бит, попкултура, мода, каквото се сетите. Защото не може да се вземе „отговорно“ решение как да бъде представена подобна тема. Направиха един-единствен музей на социзкуството - без всякаква интерпретация, един вид депо с нахвърляни произведения от периода.

Миналото вреди на вашето здраве

Около Летящата чиния на Бузлуджа по-активни са левите. За разлика от „1300 години България“, който очевидно представлява твърде трудна естетика за електората им, не по-малко грандоманският „Дом-паметник на БКП“ (сравни: „Храм-паметник Александър Невски"), също оставен на стихиите, стана важен идеологически фронт за набиращата сили соц-партия. Обявиха го за шедьовър и символ на България, периодически призовават държавата да им го предаде безвъзмездно, за да се направи там музей на българското или световното комунистическо движение. На този идеологически кич както винаги противостои националистическият му двойник с идеи за музей на България: в мазето - античност, в тъмните коридори - „робството“, горе - свободата…

Тази патетика черпи сили от най-невероятния източник: Бузлуджа била супер популярна в социалните мрежи като екзотичен куриоз. Монументалната развалина е любима на урбекс туристите, които се промъкват вътре през някакви дупки, за да се снимат гордо. Признаха ни, братя българи, влязохме в топ десет! Впрочем, ако питате моя скромност, Дом-паметникът ще изиграе най-добре ролята си на наследство именно така - като модерна руина, с опадалите мозайки и странното осветление през дупките на тавана, с Джон-Ленъновите очила, нарисувани на Ленин (Ленън/Ленин), на които незнаен поклонник е написал "Imagine”. Защото пресметнете - този монумент е съществувал в разруха два пъти по-дълго, отколкото в идеологическия си блясък. И повече хора го помнят такъв, какъвто е сега, а не какъвто е в албумите на партията. Кое е тогава колективната памет?

Май имаме алергия към миналото: то тревожи, разбужда дискусии. Най-безопасно е просто да форматираме за пореден път диска и от реалните неща да прескочим към някакви идилични състояния - етнографски комплекси, бутафорни крепости, централно-европейски кич. А драматичната история, която е белязала практически всичко около нас - тя да се пръждосва под багерите!