Такива ли са германците в очите на руснаците?

Владимир Путин може да бъде смятан за човек, който разбира Германия и германците. Дори бихме могли да кажем, че той обича Германия. Само че във времена на открита конфронтация шефът на Кремъл обича само една страна - своята собствена. Така започва статия на "Зюддойче Цайтунг" за образа на германците в Русия преди и днес.

В публикацията четем, че кризата в Украйна е поставила някои нови акценти в поведението на Москва. Това личи ясно от най-новата песен в репертоара на Академичния ансамбъл за песни и танци на руската армия. Композицията се нарича "Вежливите хора" и в нея става въпрос за маскираните специални части без всякакви опознавателни знаци, които изиграха основна роля в присъединяването на Крим към Русия. Първоначално Путин отрече "вежливите хора" да са руски войници, но няколко седмици по-късно се изпусна, че все пак те са точно такива. Особено "вежливи", според него, са и онези въоръжени мъже без отличителни знаци, които застанаха на страната на сепаратистите в Източна Украйна.

Впрочем във "Вежливите хора" се пее: "Вежливи хора с вежлив поглед, те гледат вежливо и отправят вежливо молби, те стоят вежливо един до друг и носят вежливо оръжията си (...) Вежливите хора ще пазят честта и славата на отечеството."

Лоши са нацистите, а не германците

Този текст звучи така, сякаш е изваден от един брилянтен съветски героичен епос, посочва авторът на статията в "Зюддойче Цайтунг". Става дума за сериала "17 мига от пролетта", любим филм на Владимир Путин. В него се разказва за един много "вежлив" съветски агент, който успява да се внедри в разузнаването на Третия райх и така да предава ценна информация на Москва. Лентата създава симпатии в две посоки: от една страна към съветското разузнаване, чиято рожба е и самият Путин, а от друга и към Германия - независимо, че филмът е създаден в годините на Студената война.

Премиерата на "17 мига от пролетта" през 1973 година предизвика такъв фурор сред съветската публика, че три месеца по-късно той е излъчен отново. Персонажът Щирлиц се превръща в руския Джеймс Бонд, макар и без момичета. Преди няколко години лентата бе излъчена и като цветен филм. А Щирлиц и до днес продължава да живее в множество руски вицове. През 2003 година Путин поздрави лично Вячеслав Тихонов за неговата 75-годишнина - актьора, изиграл ролята на Щирлиц. Тихонов, който почина през 2009 година, е награждаван многократно с държавни отличия, включително с два ордена на тайните служби.

Това, че този и други съветски филми за войната карат зрителите да изпитват известна симпатия и към нацистка Германия, се дължи от една страна на големите актьори като Леонид Броневой, Юрий Висбор или Олег Табаков. Дори в ролите на Хайнрих Мюлер, Мартин Борман и Валтер Шеленберг те излъчват човешко отношение. От друга - основното послание на "17 мига от пролетта" гласи, че лоши са не обикновените германци, а нацистите.

"Пророчеството" на Данилевский

Днес обаче руската държавна телевизия изпраща други послания. На неотдавнашната си "пресконференция с народа" Путин определи генетичния код на руския народ като неговото "най-важно предимство в конкуренцията с останалия свят". По неговите думи руснакът не мисли за личния си успех, а най-вече за доброто на обществото. И точно по това руснаците се различавали от германците и всички останали.

Как обаче да повярваме, че руските олигарси, въз основа на "генетичния си код", са по-големи филантропи от един Уорън Бъфет или Дитмар Хоп например, пита "Зюддойче Цайтунг". Отговорът е лесен: изобщо не е задължително подобни антропологични изявления, готвени за праймтайма на телевизията, да отговарят на истината. Достатъчно е те да достигнат до ушите на зрителите.

В момента специална работна група под ръководството на Владимир Толстой (праправнук на Лев Толстой и верен служител на Путин) изработва основите на новата културна политика на Руската федерация. Проектът все още не дава конкретен отговор на въпроса какво е уникалното на руския народ. Но авторите му се позовават на бащата на руската геополитика Николай Данилевский, който още през 19 век е предупреждавал, че европейците, и на първо място германците, ще се отнасят "презрително към всичко автентично руско (славянско) и че унищожаването му ще се превърне в свещено задължение и същинска задача на тяхната цивилизация".

Навремето, когато германските танкове приближаваха Москва, думите на Данилевский можеха дори да бъдат тълкувани като пророчество. Днес обаче те изглеждат смешни. Дори един Щирлиц е бил по-напреднал в своя анализ на нещата, четем в края на публикацията на "Зюддойче Цайтунг".

Нерешената "германска загадка"

Темата за образа на Германия в Русия и руските медии е застъпена и в друга публикация на "Зюддойче Цайтунг". В нея се посочва, че миналия ноември по руската държавна телевизия е бил показан 8-серийният документален филм "Германската загадка". Двамата му автори, единият от които е известният телевизионен журналист Владимир Познер, представят една чужда, не особено привлекателна, в известен смисъл дори примитивна страна - въпреки че показват дисциплината, реда и чистотата и нейните превъзходни пътища. "Филмът е тенденциозен. В първата му част бе представен Мюнхен - това е градът, в който живея от години и който просто не можах да позная в този руски филм", пише по този повод руската журналистка Мая Беленкая. Тя е поместила критична бележка в един московски вестник и е получила десетки одобрителни читателски писма. Владимир Познер обаче се свързал с нея и я посъветвал да не разпросранява такива писания в руските медии, а да ги пише за германските вестници. Във филма, излъчен в най-гледаното вечерно време в Русия, германският хумор е наречен "фекален", забавленията - примитивни, германското скъперничество - патологично, а храната - долнопробен буламач.

Но защо Познер описва германците като педантични, германските приказки като жестоки, а улиците на германските градове като превзети от неонацисти, пита по този повод радио WDR. И дали това мнение за Германия се споделя от повечето руснаци днес?

Владимир Познер е син на френски писател от руско-еврейски произход, който е бил убеден антифашист. Още като дете Познер е силно повлиян от събитията по време на войната и в следвоенна Европа и е убеден, че в никоя друга страна, освен Германия, нацистите не са имали шанс да дойдат на власт. "Авторът на филма се възмущава например от музикалните оркестри в германските концентрационни лагери, но забравя да спомене за театралните представления и балетни постановки в руския Гулаг. Това е умишлено премълчаване на историческите факти. Така филмът става прекалено еднопластов", пише Катарина Хайнрих в публикацията за WDR. Тя е забелязала, че още в началото на филма Познер прекалено често говори за омразата, която изпитва към германците. А така филмът не изглежда особено обективен, посочва тя.

"Първите седем серии на филма са истинско мъчение за зрителя", пише Хайнрих и добавя, че едва в последната осма серия на човек му се приисква да прегърне Познер. На финала авторът разкрива една своя лична трагедия: единствената му дъщеря живее в Германия. Тя е отишла там доброволно. Омъжена е от 20 години за германец и живее щастливо. Във филма тя разказва колко отзивчиви са германските ѝ приятели и как властите, за разлика от тези в Русия, не вършат своеволия и не сеят страх сред хората.