Страхът зад ироничните усмивки

Точно час и половина разделиха успешното гласуване на недоверие към правителството, което ръководи ротационното председателство на ЕС в Прага, и наблюдавания от почти един милион телевизионни зрители словесен двубой между левия български премиер и дясноцентристкия столичен кмет.

Връзката между двете събития побърза да направи в дебата самият Сергей Станишев, който „информира” от екрана на държавната телевизия за падането на кабинета в Прага, както и за съвсем скорошните оставки на своя унгарски и литовски колега.

Управленски пози

Независимо от намерението това позоваване да демонстрира „стабилността” и „мъдрото” ръководство на управляващата тристранна коалиция в България, зад постоянната екранно-иронична усмивка на социалистическия лидер прозираше страх. Този страх съвсем не беше породен от действията на българската опозиция, която след седемкратно искане на недоверие в рамките на 40-ия парламент не само не постигна успех, а по-скоро доказа на своите оредяващи привърженици, че критичният Брюксел изцяло е иззел нейните функции, с което до голяма степен я е превърнал в безсилна политическа институция.

Страхът на Станишев не идваше и от аргументите на неговите преки опоненти в телевизионното студио – на този етап в своето развитие и при липсата на управленски опит младата партия ГЕРБ може точно това, което демонстрира в ефир – значителен суров управленски потенциал, който тепърва предстои да бъде превърнат в реална политическа материя.

Притесненията на лидера на управляващата „тристранка” не извираха и от проблеми с коалиционните му партньори, каквито имаше неговият вече бивш чешки колега Мирек Тополанек. Другите двама членове на т.нар. „Съвет на коалицията” от НДСВ и ДПС отдавна бяха сложени на „къса каишка” от социалистите и принуждавани да изпълняват безпрекословно техните решения.

Кои са причините за страха?

Страхът на младия български министър-председател, който нервно декларира навсякъде, че желае да остане премиер, идва от друго. Това е свъсеният поглед на онези, които ЕК определя като носители на „корупцията във висшите етажи на управлението”, на т.нар. олигарси, които контролират основните сектори на икономиката, частния бизнес и медиите под невидимия на пръв поглед чадър на властта и които неизбежно ще си поискат своето, ако техните политически „инвестиции” се окажат в риск.

Защото очевидният разпад на държавата и нейното разграбване, отразени в докладите на ЕК, са истинската „печалба” от въпросните „инвестиции” и ако тя секне, независимо в условията на криза или не, възмездието не закъснява. Това е основната причина за прозиращия зад привидната ирония и покровителствен медиен тон ужас на сегашните управляващи. Те просто никога няма да забравят своя Жан Виденов и страховитата българска 1997-ма.