Спортът като „опиума на народите”

Бойкот или участие в Пекинската олимпиада ще помогне повече на тибетците? – умуват многобройни политици по цял свят. И така, както умуват, незабелязано отново се прилепват към медената на пита на професионалния спорт, която от година на година привлича все по-многомилиардна аудитория. Пръв полският премиер Туск се опита да вкара името си в световните новини с изявлението, че нямало да присъства на откриването на игрите. Все едно, че някой го е питал или пък особено се вълнува от неговото лице в почетната ложа... Не закъсняха да оповестят спортно-туристическите си планове и други колеги на Туск от световния политически джет-сет. С две думи: Олимпиада, Тибет, човешки права, ама и нас да не ни забравят.

Тъкмо политиците, впрочем, имат през последните десетилетия централен и

морално доста съмнителен принос

към разцвета на професионалния спорт като „опиума на народите” заедно с всичките отрицателни явления на тази специфична наркозависимост. Защото професионалният спорт отдавна се свързва не със „здрав дух в здраво тяло”, а с хулиганства и насилия, с алкохол и вихрещи се национализми, със застоял и нездравословен живот пред телевизорите, с огромни печалби от реклама, фалшиви звезди, допинг-афери, манипулирани резултати и залагания, с пари, пари, пари. И с политиката, както ни припомнят призивите към бойкот в момента. По-възрастните вероятно не са забравили, че до към 80-те години на ХХ-ти век (когато, впрочем, тръгнаха и политическите бойкоти на Олимпийски игри) все още се правеше разлика между „добрия” аматьорски спорт и „лошия” професионален. Разбира се, това разграничение е наивно и също беше политизирано, но поне в неговите рамки професионалният спорт без угризения се занимаваше само с парите, докато

аматьорите гонеха Михаля

по олимпийските терени, а хората имаха избор кое от двете да харесват. Постепенно олимпийските началници се усетиха, че аматьорската идея няма нито много публика, нито особена финансова изгода и незабелязано каращисаха довчерашните си идеали с шоуто, рекламата и големите пари. Никъде по света политиците не възразиха срещу тази тенденция, защото тя им вършеше работа – те популистки се възползваха от популярността на спорта. А с разцвета на частната телевизия (също относително младо явление – за онези, които не помнят) професионалният спорт окончателно се намести в центъра на общественото внимание и стана масив, който не може току-тъй да се заобиколи. Политиците все по-често сядаха в ложите по стадионите, спортни звезди все по-често пробиваха в шоу-бизнеса, киното, модата и дори в политиката, а публиката все по-малко правеше разлика между състезание и зрелище,

между талант и допинг,

между искреност и манипулация.

Процесът, естествено, е необратим. Нито милиардите спортни запалянковци ще се съгласят някой да им вземе занимавката, нито мощният бизнес, свързан със спорта, ще се откаже току-така от спечеления терен, нито пък политиците ще поумнеят и ще престанат да участват в рекламната игра на спорта. А дискусията за бойкот на Пекинската олимпиада е само поредният епизод от цялото това преуспяващо шоу. За жалост.