Самоуважението на българина - храчка на тротоара

Всъщност моето подозрение се зароди преди години. Беше изключително горещ летен ден. Слънцето като по Елин Пелин подтикваше към битово насилие. Аз имах работа, трябваше да оправя едни неща по банковите си дела. След бърз джин с тоник за кураж, с една приятелка влязохме в най-близкия клон на банката и зачакахме. Дойде моят ред и се оказа, че - не, не мога в който и да е клон да отида, а трябва именно там, където е станало моето бойно кръщение, трябва да отида точно там, където съм открил сметката си. ОК! Половин час през напечения град - и потъваме в тъмния хлад на една старинна, но некрасива сграда. Изтегляме номерче и зачакваме.

Радвам се, че съм именно с тази моя приятелка, защото поне си говорим приятни неща. Времето минава, чакаме, чакаме. От 40 гишета работят две, което значи едно, защото на другото просто клюкарстват на по чашка кафенце. Изнервям се, вдигам скандал. "Ама ще Ви обслужим, господине, нямаме КАПАЦИТЕТ. Моля!". Добре, сядам смирен. От скука с приятелката ми започваме да разглеждаме съдържанието на портмонетата си.

Лошите новини

"Абе, Явка, не че нещо, ама личната ти карта изтича след 3 дни!" Знаех какво ме очаква, пък и щом в институцията, която разполага с парите ми, се отнасяха по-този начин с мен, то в милицията просто щяха да ми разкажат играта.

Втресе ме, та чак ми причерня. Когато се притесня, пикочният ми мехур направо полудява, пък и, за да компенсирам загубата на течности, много вода бях изпил. Попитах охраната къде е тоалетната. "Ами няма тоалетна!" "Е, как така няма тоалетна!" "Господине, тоалетна не е предвидена!" "Не е предвидена ли, защо не сте предвидили, хората тук чакат по час и половина!” - разкрещях се и, грях ми на душата, добавих нещо за майка му.

Човекът делово ме посъветва да посетя съседното кафене. Всъщност не зная дали австрийските банки имат тоалетна. Сигурен съм, че нямат. Но там, във Виена, всичко става доста по-безболезнено. Общувал съм само веднъж със служител, който ми направи чай и ме почерпи със сладкиш, без да чакам за въпросното удоволствие. Това беше, когато си отварях сметката. По-нататък всичко се случваше през интернет или в сношение с някоя от многото много сложни машини в клоновете. Все тая, Виена е Виена, пък София си е София. Бях ядосан. Докато плисках лицето си с хладка вода в кафенето до банката, внезапна мисъл направо ме потресе.

Като няма капацитет, яжте пасти!

В България властва Сталинизмът! Той е навсякъде. Той е лайфстайл. Животът на отделния индивид няма никаква стойност, никой не се интересува от отделните човешки съдби. Това е стилът на тоталитарното, на смазването с ботуш. Тоалетна не е предвидена, защото отделните пикочни мехури не са важни, а самоуважението на индивида струва колкото храчка на паважа.

Това мое съмнение обаче още същата година претърпя метаморфоза - от съмнение се превърна в убеждение. Беше зимата. Един ден преди така обожавания от българите празник Нова Година, когато масовият индивид сякаш катализира своята човекоомраза и изкристализирала провинциалност, пиейки евтини вариации на ацетона, слушайки анадолска музика и хвърляйки китайски експлозиви със съмнително качество - точно тогава, когато земята е притихнала в очакване на мегатоните, които ще се изсипят от панелните балкони на Люлин - с един мой приятел тръгнахме из София.

Беше много рано сутринта и населението не бързаше да ходи където и да било. Небето меко и приветливо придобиваше свеж син цвят, а снегът, току що натрупал, създаваше илюзията за девственост и спокойствие. Качихме се на трамвай, който не ни направи особено впечатление - то така е винаги, когато човек цяла нощ е пил хубава водка, слушал е седмата симфония на Малер и е водил смислени разговори с приятни хора.

Секретарката на Хайдрих

Във ведро настроение слязохме на Света Неделя, но никак не ни се искаше да слагаме точка на поредната си дискусия. Беше толкова хубаво, студът щипеше бузите като в песничката от детството ни, пък и след такава нощ човек изпитва не умора, а само едно блажено желание да прегърне света и да го качи на конче, сякаш е разплакало се дете.

Някак съвсем естествено с моя приятел достигнахме до плана да седнем в едно кафене, точно срещу катедралата. Вътре светеше и сервитьорките се прозяваха. Отворих вратата. Ех, колко хубаво, сега ще се излегна на едно канапе, ще пия хубав черен чай и...

"Съжалявам, затворено е!" "Хехе, не бе, отворено е! Иначе нямаше да сме вътре, нали!?", плахо се пошегувах.

"Заведението не е отворило", сурово ми отвърна секретарката на Райнхард Хайдрих, предполагам. "А кога ще "отворите"?" "Ами в осем".

Погледнах часовника си. Беше осем без девет минути! "Ами добре ние ще поседнем тук, пък като отворите, ще ни обслужите", не загубвах самообладание. "Вие май не разбирате: не можете да останете, нямаме КАПАЦИТЕТ." "Как така нямате КАПАЦИТЕТ? Заведението е празно!" започвах да се нервирам.

"Остави, Явка, ще изпушим една цигара вън и ще влезем", каза дипломатично моят приятел. Е, излязохме.

Слънцето ще изгрее и на нашата улица!

Небето над катедралата ставаше съвсем светло и малко дразнеше очите. Пушехме огорчени. Бяха ни изгонили. А после щяхме и да си платим.

Тогава до нас един алкохолик припадна в храстите, една бабичка задърпа ръкава ми и помоли за стотинки, защото не можела да си купи лекарства. Събрахме всички дребни, които имахме и й ги дадохме. Алкохоликът продължи да пасе полулегнал в храстите, неговият събутилник кротко допиваше. Хората неуверено пристъпваха по заледения площад. Задуха студен вятър.

Влязохме в кафенето. Това беше Сталинизмът. Оставаше само чекистите да дойдат. Впрочем единственият посетител, с костюма в ъгъла, точно на такъв мязаше.

Сталинизмът, този български лайфстайл е кинопродукция, осъществена с всеотдайния труд на режисьорите, сценаристите, продуцентите, операторите, актьорите, статистите и кетъринга. Тази гигантска (ко)продукция не би се състояла, ако за поне една част от замесените лица имаше алтернатива.

Но именно тотал(итар)ната безалтернативност го възкачва на пиедестала на единствената възможност. Защото тук е така. Статуквото не се променя. Преднамерената жестокост и подлост на хората с капиталите и властта музицира в прекрасна хармония с овчедушието и безперспективния непукизъм на народонаселението.

Айнщайн в трабант

Така милиони човешки съдби попадат в желязната хватка на Сталинизма. Индивидът няма никаква стойност и катадневно го обгазяват с отровния аерозол на безумието. Човешкият живот е нещо, което не си струва усилията. За инакомислие няма място. Лелките в детската градина на Моцарт биха му счупили китките, а в БАН Айнщайн би получавал 300 лева, докато бронираният джип на някой големец не го смели в 40-годишния му Трабант. А си се опитал да промениш статуквото, а си си изкарал задължителното наказание от властелините на вчерашния ден, при това в съпровод на одобрителното дюдюкане на оскотялата тълпа, обезумяла за собственото си оцеляване.

Някъде в дъното, отвъд сценичния дим, пластмасовия асфалт и чалгаджийския фалш, се задават избори, а бащата на народите казва, че съвсем не е важно кой и как гласува, важно е кой и как брои... Та така, полека, со кротце, со благо се затяга хватката на чекистите и съвсем скоро смъртта на един човек ще бъде трагедия, а смъртта на милиони ще бъде статистика...

Наистина, животът става по-хубав, животът става по-весел!