Покаяние, демонтаж, демагогия: случаят Грас

Какво прави един голям писател, който живее мечтите на повечето обикновени смъртни, който е отрупан с най-високи награди, включително Нобеловата, който се изживява и възприема като морална инстанция на нацията - и е почти на 80 години? Той гради своя паметник, мислейки за вечността. Най-лошото, което може да се случи на един творец в това положение, е появата на пукнатина върху паметника му. Със закъснялото си признание, че е служил във войските на СС, Гюнтер Грас направи опит да замаже, респективно да предотврати една пукнатина. Развихрилата се дискусия показва, че той може би е надценил доверието на сънародниците си.

В по-голямата си част писателите от поколението, към което принадлежи Грас, проявяват разбиране за закъснялото му покаяние. Валтер Йенс смята, че нобелистът е избрал най-уместния момент за публичното си признание, а Валтер Кемповски, с поглед към Библията, напомня: “Който е безгрешен, нека хвърли първия камък.” Не всички обаче са така благосклонни – и най-малко представителите на консервативната интелигенция. Историкът Арнулф Баринг: “Грас винаги е подчертавал колко непълноценно било осмислянето на миналото в Германия. Явно подсъзнателно е имал предвид и себе си.” А в коментара на Йоахим Фест, биографа на Хитлер, се долавя едва прикрита ехидност: “Предвид това, което научихме сега, хулите, които Грас така обилно сипеше през годините, изглеждат не просто грозни, а направо неприлични.” И кулминацията, в пренебрежителния тон на американския жаргон: “От този човек не бих купил и кола на старо.”

Или пък – втора версия – писателят Грас мисли не sub specie aeternitatis (за вечността), а за такива земни работи като продажбата на биографията си. “Старият литературен лъв - заяви историкът Кристоф Щьолцл - отново се прояви като гениален медиен професионалист.” Не е тайна, че освен другите си способности Грас притежава и остър нюх към маркетинга и рекламната самоинсценировка. Преждевременното излизане на книгата му, предвидено първоначално за 1 септември, налива още вода в мелницата на циниците.

Невижданото медийно разпенване, което последва разкритието във “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, застраши от изкривяване рамката на смислената дискусия. Липсваше само труп, за да се стигне до помътняването на разума на една нация; искането да се отнеме Нобеловата награда на Грас беше крайната, сравнително лека проява на общественото безумство. Сериозните медии и публични фигури останаха все пак на фокус, слагайки пръста в раната: проблемът Грас не е проблем на неговата литературна слава, която остава непокътната, нито на човешката и творческата му суетност, а на неговите морализаторски претенции. “Пострада на първо място авторитетът на интелектуалеца, който никога не си поплюваше. Оказа се, че моралната непримиримост на Грас е била един вид компенсация, подхранваща се от жарта на премълчавания срам и вина” – писа “Нойе Цюрхер Цайтунг”. Писателят измамил не само поколението от 68-а, а и цялата общественост, “не защото прекалено много мълчеше, а защото прекалено много говореше”.

Гюнтер Грас, говорителят на една фрагментирана обществена съвест, едва ли ще спре да бие барабана; но в последна сметка творчеството е по-мъдро от гласа на твореца си. Днешната дискусия около един епизод, искащ да затули цяла една биография, ще затихне, ще останат книгите на един голям писател и ние, неговите читатели. Приятно четене!