Отново за културното наследство на България

Иска ми се да ви разкажа нещо по един от основните проблеми, свързани с този въпрос - проблемът за собствеността. Веднага искам да направя уточнението, че предимно става дума за движимата собственост, въпреки че проблемът с недвижимите паметници на културата не е толкова малък. Работата е там, че с недвижими се занимават много повече хора, а евентуални ред в законодателството и проява на държавна воля биха довели до

разбъркване на икономически интереси

Според информация на приятел колекционер, които, разбира се, не са нито официални, нито точни, хората, които се занимават с този бизнес, наближават 100 хил. души. Парите от търговията с културно-исторически ценности са толкова, колкото и парите от търговията с оръжие. Не случайно в продължение на десетилетия държавата е абдикирала от задълженията си така, както е абдикирала от всички останали доходоносни области. Вече е създадена

традиция в този доходен сенчест бизнес

и тя не е по-различна от традицията в областта на контрабандата. Схемата е една и съща. По времето на комунизма с това се занимава ДС, къде с активното съучастие, къде с негласното одобрение от страна на държавата. След 1989 г. каналите са приватизирани, а държавата просто я няма. Фактът, че Димитър Иванов, бившият шеф на политическата полиция на комунистическата държава, е един от големите колекционери, е живо свидетелство за тази лесно доказуема теза. Могат да се посочат и още примери, но сега само ще допълня, че един от най-активните лобисти на частните колекционери е бивш служител на НСБОП.

Въпросът със собствеността е ясен, но само донякъде

Правя уговорката, защото в продължение на 100 г. той е бил законодателно изчистен. Още от времето на Фердинанд държавата стриктно следва линията на собственост върху всички движими и недвижими паметници на културата. Независимо от политическата конюнктура и смяната на режимите те винаги са се намирали под патримониума на държавата. Същото важи за комунистическата власт, която препотвърждава това положение и дори го усилва с понятието „социалистическа собственост”. След 10 ноември нещата не са по-различни и в различните промени в законодателството тази норма се запазва: държавата е собственик без никакво условие. Искам да кажа, че

целият бизнес, от иманярството до частните колекции, е абсолютно незаконен и инкриминиран

През 1998 г. се прави една законодателна поправка, която рязко променя нещата. Движимите паметници на културата се изваждат от обсега на публичната-държавна собственост и губят изключителния си статут на държавна защита. Това означава, че те могат да бъдат придобивани по давност, която според действащото законодателство е пет години. Тоест всички колекции, които съдържателите са притежавали в продължение на пет години след 98-ма, автоматично се превръщат в тяхна собственост и не подлежат на конфискация. Това, по думите на юристи и политици, е истинска законодателна катастрофа, която прекъсва вековна традиция по отношение на паметниците на културата. Дали това е направено нарочно или случайно, е тема на отделен коментар, но днес ще спрем дотук, за да очертаем изходната позиция, от която тръгва новият закон за културното наследство. Продължение следва.