Нека бъдем честни, когато говорим за бежанците!

На фона на християнските традиции Европа всъщност би трябвало да приема бежанците без никакво колебание. Та нали християните вярват в Божия син, който именно като бежанец се спасил от един брутален властелин, а с това – и от сигурна смърт? Неслучайно тъкмо църковните общини в Германия са най-активни в грижата около приютяването на бежанците. Но като цяло християнска Европа изпитва доста затруднения да се справи със сегашната ситация.

Първо: не всички са бежанци

Бежанец – за тази категория хора международното право има точно определение. Същото се отнася и до правото за получаване на политическо убежище в Германия. Решаващият критерий е, че трябва да става дума за преследвани хора – а не за хора, които се намират в неравностойно положение или в икономическо затруднение. Мотивите на хилядите хора, които тръгват на път към Европа, до един заслужават нашия респект. Но повече от половината от тези хора не отговарят на критериите за получаване на политическо убежище. Те искат убежище просто, защото нямат друг шанс да останат в тук.

В момента Германия е изправена пред проблема на лекаря, пристигнал на мястото на голяма катастрофа: дори да иска, той просто не може да помогне на всички. Ето защо леко ранените остават без внимание – независимо, че и тях ги боли. Лекарят е принуден да избира, но с това не нарушава Хипократовата си клетва. Неговото решение не е нехуманно, то е просто най-разумното. Ето защо бежанците, които идват от военни региони, където наистина ги преследват, имат предимство пред хората, които са напуснали родината си просто, защото там нямат икономическа перспектива.

Второ: бежанците ще останат за дълго

В Новия завет се подразбира от само себе си, че след смъртта на цар Ирод Исус, Мария и Йосиф са завръщат в родното си място. Но мигар има човек, които наистина да се надява, че скоро в Сирия ще има мир, а терорът в Ирак ще спре? Или пък, че Афганистан ще се стабилизира? Или, че в Еритрея и Сомалия ще се възцари свобода? Кой би повярвал, че скоро ще има благоденствие и просперитет за всички в Гана и в Сенегал, в Албания и в Косово? Всички тези мечти нямат нищо общо с реалността.

Прозорливите политици би трябвало да осъзнават, че днешните бежанци трайно ще останат тук - и да се погрижат за възможно най-бързата и най-добра интеграция на тези нови граждани. Политиката дори може да стори още нещо, ако е почтена: да има готовност и занапред да се справя със същия наплив от бежанци, ако не и с по-масов. И да подготви гражданите. Защото огнищата на конфликти в близост до Европа не намаляват, те стават повече.

Трето: когато има работа и образование, интеграцията е по-лесна

То е ясно и всички го знаят. Досега кандидатите за политическо убежище в Германия нямаха право да работят. Ако целта на тази забрана е била да ги откаже от желанието им да дойдат тук, опитът се провали. Всъщност за самата държава ще бъде най-полезно новите ѝ граждани бързо да си стъпят на краката. И те самите го искат, защото са дошли в Германия както заради сигурността и свободата, така и заради жизнения стандарт. Мнозина от тях се надяват дори, че ще могат да подпомагат с пари семействата си в родината.

Какво следва от всичко казано дотук? Най-напред, че бежанците трябва да се заселват там, където има работа. На пръв поглед изглежда практично да ги настаняваме в обезлюдени източногермански села – но какво ли ще работят там? Тъй че е по-добре държавата да финансира строителството на нови сгради в регионите, където цари икономически подем. Същото трябва да се случи и на европейско равнище. Да, Германия настоява за по-справедливо разпределение на тежестта, но нима смятаме на сериозно да изпращаме бежанците в страни, където и в момента младежката безработица надхвърля 30 процента? Подобни решения водят не до интеграция, а до омраза и до нови огнища на социални конфликти.

Четвърто: държавата е длъжна да си спазва законите

Ако това не я устройва – да си приеме други. Например: имиграционен закон. Държава, която не справя с тази задача, не е никаква държава. Или най-малкото губи уважението на гражданите си, които в резултат започват да смятат, че и те самите не са длъжни да следват държавните предписания. А за една демокрация, която зависи от волята на гражданите си, това е гибелно.

Съвършено излишна е, например, дългата процедура по проверка на молбите за политическо убежище, повечето от които в крайна сметка се отхвърлят, но кандидатите все пак остават. Излишни са и така наречените „Дъблински правила” за даване на политическо убежище в ЕС, които вече от четвърт век изобщо не работят. С други думи: досегашните правила или трябва да се премахнат, или най-сетне да влязат в действие, колкото и трудно да е това. Всичко останало е прах в очите на гражданите.

Но държавата има право, а понякога дори е длъжна да действа против волята на гражданите си: против онези, които физически посягат на чужденците, които палват приюти за бежанци или пък по най-отвратителен начин ругаят в интернет всичко чуждо. Много от тези деяния са си чиста проба наказуемо деяние, което се нарича „разпалване на национална или етническа омраза”. А част от хората вършат подобни неща, дори без да прикриват самоличността си. Нужно е бързо да бъде осъден поне един от тях – това може да даде чудотворни резултати.

Пето: само целокупното общество може да гарантира добрата интеграция

Знам, че звучи като банална фраза от речника на някой млад политик, но е вярно: тежката задача не може да бъде решена единствено от властите. Държавата спешно се нуждае от своите граждани, които вече масово даряват дрехи, играчки и мебели, работят доброволно като учители по немски, помагат на новодошлите в обиколките по разни служби или охотно ги приемат за свои съседи.

Усилията на тези хора ще дадат много по-бързо резултат, ако се ускори бюрократичната процедура, а новодошлите по-скоро напуснат лагерите и приютите и се нанесат в нормални жилища. Може да помогне и канцлерката, ако просто застане пред избирателите и им каже: „За нас това е голямо предизвикателство - нуждая се от вашата помощ!”

Не бива обаче да си затваряме очите и пред още едно измерение на социалната действителност: много хора в Германия се страхуват от пристигащите бежанци. Особено в източните провинции и сред хората с по-ниски доходи и по-ниска квалификация нарастват опасенията, че някой нещо ще им вземе – жилището, работата, социалните помощи. И ако желае да запази доверието на хората, политиката трябва да вземе присърце и тези техни тревоги. И да даде на гражданите чувство за сигурност.

Германия може да се справи с това. Ако тя не се справи – кой?