1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Малка естествена история

Георги Господинов15 август 2008

Обичам Естествената история, но не и музеите й. Тъжни и странни пространства, почти нереални. Не виждам нищо естествено в тях. Всъщност „музей” звучи доста неточно и как да кажа, прикриващо...

https://p.dw.com/p/Exl7
Снимка: DW

В крайна сметка това си е по-скоро мавзолей. Как иначе да наречеш мястото с изтърбушени антилопи, тибетски якове, язовци, сърни и носорог. Как и с какво се пълни последното не смея да мисля.

Да, има нещо гнило в природонаучните музеи

В скоби, ще призная, че никога не съм изпитвал чиста радост и от зоологическите градини. Но на човек винаги му се налага да ги посети поне два пъти. Първият път като дете, защото родителите са сигурни, че всички деца умират да видят как слонът размахва унило хобота си, а вълкът тревожно си обикаля клетката, откъдето мирише на мърша. Второто неизбежно посещение в зоопарка е, когато вече си родител и водиш детето си за първи път там. От една страна, защото си забравил какво е, а от друга, може пък на него да му хареса.

По тази логика сега през лятото ми се случи да посетя зоологическа градина (твърдят, че е от най-големите) и един природонаучен музей. И пак усетих същата тежка тъга на слона, меланхолията на черната пума,

нескритата досада, с която тигърът посреща и изпраща гостите си

Когато на следващия ден попадам в Природонаучния музей, имам натрапчивото усещане, че целият зоопарк е бил препариран за една нощ и пренесен тук.Единствено динозаврите не се връзват с тази мрачно-иронична версия. Стърчат в средата на фоайето, огромни и нереални. След като видях скелетите им, вече мога да кажа със сигурност, че такова животно не е имало. Невъзможно е. Все повече ми прилича на изобретено в лаборатория за спецефекти по поръчка на Спилбърг.

Веднага, бързам да уточня, че това е шега, за да се спася от справедливия гняв на някой, който ще каже, е, тоя отрече българската 1968, сега посяга и на динозаврите. Никога не вярвайте много на писатели, вярвайте на историите им, както казваше Д. Х. Лорънс, впрочем писател.

И така, стояхме с приятели и едно малко момиченце пред, т.е. под скелетите на динозаврите и тогава си припомних нещо, което страшно ме беше впечатлило преди време. Бях прочел някъде как при бомбардировките през Втората световна война са били разрушени 17 скелета на динозаври. Представих си ясно това двойно убийство, натрошените мъртви кости, срутването на тази айфелова кула от ребра и прешлени. И ми се стори доста ужасяващо. Никога не сме си давали достатъчно сметка какво причиняваме на животните по време на война или бомбардировки, каквито и тези дни могат да се чуят. Къде се крият, какво се случва в „дивите” им мозъци, преброил ли е някой труповете им?

Има една антропоцентрична слепота за случващото се наоколо

Зоопаркът и природонаучният музей (мавзолей) са само частни примери и по-скоро алегории в този текст. В акта на тяхното създаване има нещо от просветителското колонизаторство (също достатъчно варварско) на европейците от предишни векове.

За съжаление антропоцентризмът, който славим от Ренесанса, в глобален план днес е не просто биологически несправедлив, а катастрофален.

Дали животните нямаше да се справят по-добре със стопанисването на природата и планетата? Поне нямаше да бомбардират скелетите ни. Но това вече е друга утопия, екология, етика и апокалипсис. Исках само да разкажа една малка естествена история.