Искрено и лично

Ето какво ми написа тези дни г-жа Маждракова: „Уважаема г-жо Барух, слушах внимателно Вашето критично есе по отношение на „българските граждани” във Франция. Вие лично ще изпратите ли свое дете или внучка да учи с тези „граждани”?! Българската администрация се подчинявала на силните - били те Саркози, Хитлер или Джугашвили. А Вие какво бихте предложили - да не се съобразява?! Няма да се съобразява, ако има бюджета на Белгия. За какво общество си мечтаете - интересно ми е.”

Йерархия по български

Не знам как да отговоря, когато ме питат какво позволявам и какво не позволявам на моите деца; следя ли с кого дружат, къде ходят и за какво си говорят. Възпитанието на собствените деца не е наука, няма правила, има емоция, има сблъсък на характери, има и стечение на обстоятелства.

Такъв именно въпрос обаче задава наша читателка и слушателка по повод коментара ми, предизвикан от ултиматума на група родители от Пазарджик циганчетата да не учат заедно с българчетата. Вие, пита тя, ще изпратите ли свое дете или внуче да учи с тези "граждани”? Думата "граждани" е поставена в кавички - съдържа ирония, съдържа йерархия: говорещият стои над посоченото население, а това само по себе си създава по условие неравнопоставеност.

Да, наистина, неравнопоставеност съществува - и по отношение на мизерията, и по отношение на житейските перспективи, и по отношение на социалния статус на българи и роми. "Тези граждани" - както гнусливо ги сочим с пръст - наистина произвеждат напрежение - процентът на ромската престъпност е чувствително над средния. Този факт е отдавна известен и решенията никак не са лесни.

Не ми се иска обаче да отговоря на въпроса с въпрос: Какво решение предлагате, уважаеми родители? Да създадем гето? Да направим санитарен кордон между клас А и клас Б? А как да разделим училищния двор? Какво точно ще посъветваме едно седемгодишно дете, ако наруши карантината, защото топката му е паднала оттатък, в "заразената зона". В какъв свят го обричаме да живее, когато порасне?

Между цивилизованост и джунгла

Общество, в което отсъства критична маса от хора, заявяващи категорично своето несъгласие с криминализирането на цяла група, е болно общество, в опасна близост до фашизоидните варианти, съсипали Европа в средата на миналия век. Не мечтая за такова общество. Белег на цивилизованост е по-силният да се грижи за по-слабия. Обратното е джунгла.

Моят син, впрочем, живя четири години в интернат с деца от дефаворизирани слоеве на населението. Това е най-мощната житейска школа, която възпитава по-добре от домашния инкубатор. Защото създава социално чувствителни личности. Имаме нужда от тях…

Автор: Еми Барух, Редактор: Александър Андреев