Ел Булгаро

Понякога с изумление отбелязвам: Толкова сме малко ние българите! Една шепа сме - наистина! Запиташ ли някой свой познат за друг познат, когото познаваш съвсем независимо от първия, веднага ще се окаже, че имат някаква връзка. Или приятелска, или даже роднинска. Но не това ме изумява. Това - викам си - го има и в кралство Бутан, както и на Молукските острови - там, сред черния пипер и мускатовите орехчета. Има не едно място по света, където хората са една шепа и се познават всичките. Друго ме изумява - а именно, че както сме една шепа хора, ние все пак съумяваме да се разделим на лагери. Обикновено два, но защо не и три. И след като така хубаво се разделим, се захващаме с най-горчива и злобна вражда. Ние - викам си - сме съвършени мазохисти. Хора, които се блъскат в празен автобус.

Виждал съм разделение на най-различен принцип. В детството ми имаше две фундаментални разделения. Тогава по хората върлуваше социализъм и нямаше как да се разделяме на политически принцип. Или на класов. И ето защо разделението беше на Левски и ЦСКА. И на селяни и граждани.

Разделянето на левскари и цесекари се осъществяваше с раждането на всеки нов живот. Всеки новопоявил се българин биваше бързо определян от своята орисница - обикновено това беше таткото - за левскар или цесекар. Все едно се извършваше някакво тайнство. Кръщение. Стигаше се до странни ситуации заради това проклето разделение. Спомням си например следната история: Едно момченце отишло с татко си - стария цесекар - на екскурзия в Карлово. И естествено посетили къщата на Левски. Момченцето било малко и не знаело много за националните ни герои. И когато таткото му казал: "Виж сине, тук се е родил Левски", момченцето попитало: "А къде се е родил ЦСКА?".

Дивиде ет импера!

Странното е, че по нашите земи такова разделение е имало и преди 1 500 години. В Юстиниановата Византия избухнало въстание. Прочутото въстание Ника. В него движещи сили били двата враждуващи лагера на спортните запалянковци - почитателите на състезанията с колесници. Сините и зелените. Цялата империя се разклатила от бунта на агиткаджиите. Да, явно разделението и враждуването са ни останали още от античността.

За разделението на селяни и граждани няма какво да се разпростирам. В моето детство то не само че не беше заглаждано от властта, но даже беше стимулирано - чрез закона за софийското жителство и разни други безумия. Селяните смятаха гражданите за мързеливи и изнежени лигльовци, а гражданите смятаха селяните за прости и нецивилизовани тъпанари. И в омразата си едни към други българите не забелязваха кой се възползва от дребните им злоби.

А, да - сетих се: разделяй и владей. Та нима е имало българи, когато е създадена тази сентенция? Не, по-скоро българите са измислени, за да си има тази сентенция едно много добро потвърждение. Когато някое малко латинче поглеждало с неразбиране татко си и питало: "Тате, а какво означава това: Дивиде ет импера? Таткото казвал: Е какво, какво! Виж там българите и ще разбереш какво!".

Но най-учудващо за мен е, че на места, където на пръв поглед няма никакви причини за каквото и да било разделение, него все пак го има. Разделението цари! Дясната ръка се опълчва срещу лявата!

Преди дни бях в Созопол. И за пореден път установих, че това градче спокойно може да кандидатства за титлата "Най-хубавото място за живеене на света". Нито много луксозно, нито много чисто. Нито много евтино, нито много спокойно. Но просто прекрасно. С дух, стил, атмосфера и оживление. И докато бродех по микроскопичните улички на Стария град, се замислих по един въпрос. И веднага го зададох на дамата, която ме съпровождаше. Тя беше от стар гръцки род, дъщеря на морски капитан, самата тя инженер и културен деец. Казвам културен деец съвсем без да пародирам това старо соц клише. Истинска вдъхновена културна активистка. И местна патриотка. Та аз я попитах: "Толкова хубаво, толкова прекрасно си живеете тук. Но има ли все пак някакво разделение, някаква конфронтация между жителите на Стария и Новия град?". Тя се усмихна и каза: "За съжаление има. И то страшно силна". И ми разказа как старата ѝ гръцка баба даже не пускала при тях да стъпват "вургарите". Тоест - българчетата от Новия град. А тези от Новия град - попитах аз - те какво отношение имат към вас? "Ами като към коварни и алчни византийци", засмя се моята приятелка. "За тях ние сме напълно неразбираеми - с патриархалните си, останали от 2 600 години традиции."

Испанецът от остров Крит

Натъжих се. Тия българи - едните с гръцки, другите със славянско-степен произход, но българи, живели заедно хиляди години, намираха основания за разделение и непоносимост. И ето тук ми дойде мисълта за Доменикос Теотокопулос. Испански художник. Ел Греко. Гъркът. Един от най-великите испански художници.

През ума ми минават поне пет причини, заради които той би могъл да стане повод за вражда и разделение. Ако беше оставено на нас, българите, щяхме да се изпокараме за това дали той е испански или гръцки художник. И тъй като този мъж не е бил от континентална Гърция, а от Крит, ако беше оставено на нас, щяхме да се разделим и да се изпокараме и на тема: той грък ли е или по-скоро критянин? Щяхме да се изпокараме също за това: критяните гърци ли са или не са? А после щяхме да се разделим и по темата: астигматизъм ли е имал той, за да рисува такива издължени фигури, или просто така е било модерно?

Въобще ако клетият Ел Греко ни беше паднал на нас, в нашето полезрение - каква хубава основа за разделение би станал и той. За цивилизована Европа обаче той си остава един от най-великите европейски художници. Нищо повече. Това е цялата работа. А ние нека си враждуваме.