arabien aufstand

През последните дни в Кайро за бъдещето на Европа се говори не по-малко, отколкото през 1989 на пражкия площад "Венцел". Поради две причини - географията и демографията. Кризисният арабски пояс от Мароко до Йордания се намира в непосредствено съседство на Европа. А вследствие на десетилетната миграция, младите араби, които гневно протестират по улиците на Кайро, Тунис или Аман, отдавна имат роднини в Париж, Мадрид или Лондон.

Дали това е арабската 1989?

Ако бунтовете се увенчаят с успех, тогава животът на тези млади хора ще се промени драматично, и то за добро. Но ако бунтовете се провалят, тогава същите тези млади хора ще се окажат дълбоко огорчени и немалко от тях ще пренесат гнева и разочарованието си през Средиземно море, а това би могло да разтърси Европа из основи. Така че, ако вълненията завършат просто с идването на власт на едно ново поколение тирани, а именно враждебните на свободата ислямисти, тогава Бог да ни е на помощ.

Атмосферата в арабските страни напомня на революцията в комунистическия свят. Само че засега няма признаци за социалното организиране на протестите, начело с демократични опозиционни движения и групи на гражданското общество. Колкото и ефикасно да се организират протестите през интернет и социалните мрежи, от решаващо значение си остава политическата организация. Затова Израел предупреждава, че вярната аналогия не е Европа 1989, а Иран 1979. Тогава народният гняв обединяваше много нерелигиозни и леви сили - но властта бе завзета от ислямистите, които бяха далеч по-добре организирани. Обстоятелството, че арабски диктатори като Мубарак десетилетия наред изнудваха Запада със заплахата от радикалите, не означава, че тази заплаха не съществува.

В момента европейците могат да направят твърде малко, за да окажат влияние върху развоя на събитията. Дори напротив: откритата подкрепа за конкретни кандидати или опозиционни движения може да предизвика нежелателна реакция.

В момента по-малко означава повече

Но нещата няма да останат така. И ако новите правителства в Египет, Тунис или където и да било другаде поискат помощ от Европа, ние трябва да бъдем готови да окажем тази помощ. Никой друг няма толкова опит със сложните пътища на прехода от диктатура към демокрация, както европейците. САЩ може да имат специални отношения с египетските военни и с управляващите арабски фамилии, но Европа търгува повече с тези страни, отколкото Америка, дава повече помощ и е изплела плътна мрежа от културни и лични връзки през онова море, което римляните наричаха mare nostrum. Освен това Европа е мястото, което привлича най-силно арабите - на гости, учение или работа. Техните братя и сестри вече са тук. Тази тясна връзка е проблем и голяма възможност същевременно.