Европейските държави - под невиждан натиск
Ако искаш да накараш непознати хора да се заинтересуват едни от други, са нужни усилия. Защото повечето хора обичат да се затварят в черупките си – на семейството, на селото, на провинцията. Всичко извън тези граници за тях остава далечна и непозната периферия.
Германските политици се убедиха в това, когато през втората половина на 19 век се захванаха да обединяват германските княжества в общ Райх. По онова време политиците установиха, че техните съграждани не се вълнуват особено от идеята за някаква обединена Германия. И все пак единството е било желано, затова поетите започват да пишат нравоучителни стихове и песни, които да пробудят у народа усещането за ново германско единство.
През 1841 година Аугуст Хайнрих Хофман фон Фалерслебен пише "Песента на германците", чийто трети куплет е днешният национален химн на Германия. Автори като Ахим фон Арним или Клеменс Брентано създават съответните „народни песни”. А по време на франкфуртския празник на стрелците през 1862 година се издига апелът: "Искаме да сме единни като братя”.
Измислените традиции
Съвременните историци оценяват съвкупността от възникналите по онова време стихове, песни и разкази като "измислени традиции" – създадени с цел да накарат хората да се идентифицират с младите национални държави. Този проект се оказва твърде успешен: хората започват да се осъзнават предимно като французи, италианци, поляци, румънци, германци. От над 150 години те пеят своите песни и веят своите национални знамена. А от няколко десетилетия насам поддържат и националните си отбори по време на всякакви европейски и световни първенства.
С други думи - европейците отдавна вече са развили емоционални чувства на привързаност към своите национални държави. Европейските елити може и да са станали част от глобализирания свят, но всички останали се дефинират най-вече чрез националната си принадлежност. Чак на второ място иде Европа, и още по-късно - светът.
Различни културни традиции
Но онова, което се случва в наши дни, е невиждано предизвикателство към тези нагласи. Кос, Лампедуза, Сеута: всеки ден ставаме свидетели на миграционни потоци, които ще променят из основи европейските национални държави, а с тях и условията на живот, които поколения европейци считаха за естествени. Разбира се, и преди е имало миграция. Тъкмо миграцията е характерен белег за развитите общества. Но досега тези процеси нямаха измерения като днешните, с изключение на масовите преселения след Втората световна война. Само че те протичаха в рамките на Европа – т.е. в едно малко или много хомогенно културно пространство.
Сега обаче към Европа се стичат много повече хора и то от съвсем други региони на света, откъдето носят доста по-различни култури, убеждения и традиции. А досегашният опит на европейците с тях – например дискусиите около носенето на забрадки или исканията за отделни училищни часове по спорт за момичета и за момчета, показва, че тези традиции трудно се вписват в европейските порядки и разбирания.
Загриженост, а не расизъм
Затова никой не бива да се учудва, че мнозина европейци изпитват страх, загриженост и дори безсилие като гледат масовия приток на бежанци. Не би било редно обаче да ги наричаме ксенофоби или расисти. Разбира се, че има и ксенофобия, и расизъм, само че не всяко колебание или съпротива говори за мракобесни разбирания. Защото всяка промяна в установените условия на живот, причинена от масовата миграция, не е дреболия - нито за мигрантите, нито за приемащите общества.
Шансове за промяна
Именно феноменът на "измислените традиции" обаче показва, че бъдещото съвместно съжителство е възможно. И отново ще има нужда от писатели и творци, които да утвърждават образа на възникващите мултикултурни общества - един вид основополагащ мит, който е достатъчно силен, за да обедини различните видове национален опит, с които разполагаме. Историята на 19-ти век показва, че обществата са извънредно гъвкави образувания, които могат да приемат различни форми. Подобни промени, разбира се, не могат да станат бързо, нито пък в неограничен мащаб. Колкото и грозно да звучи - броят на новопристигащите трябва да бъде ограничен. Да се иска подобно нещо, не означава да се изпада в расизъм. Става дума просто за нуждата от разумно организирана трансформация на Европа и нейните сегашни национални държави.