Европа да се вслушва в страховете на хората

Европа не е просто проект на елитите, за каквато я представят популистите. Но да я защитават без аргументи и само с морализаторски патос – това не върши никаква работа. Трябва внимателно да се вслушаме в аргументите на многобройните скептици, пише в обширно есе в „Ди Цайт" Елизабет Ретер. Ето няколко пасажа от него.

Европа вече не е просто съюз, възникнал поради страха от война. Той не е нито обикновено отрицание на войната, нито само икономически проект, целящ да попречи на народите отново да се унищожават едни-други. Не е и някакво заклинание, измислено от елитите срещу злите духове, които уж редовно се поселват в главите на обикновените хора.

"Народът не ще Европа"

Популистите, които имат фин нюх за мрачните пластове от психиката на избирателите, дълго време използваха в своя изгода тази опростена и изкривена версия за възникването на Европейския Съюз. И непрекъснато повтаряха едно изречение, което от много повтаряне сякаш се превърна в истина: „Народът не ще Европа". (Дори либералните сили, които в момента тъй или иначе се самообвиняват за всичко възможно, днес сами са повярвали, че са прекалили с антинационализма и са поставили хората пред прекалено голямо предизвикателство.) В момента само с няколко щриха можеш да опишеш Европа като идея на онези, които искат да опазят властта и богатството си и с ледени сърца твърдят, че в епохата на свободната търговия човек не може да си позволи никакво родолюбие. Та нали дори най-важният основател на ЕС Жан Моне беше не избран от хората политик, а предприемач и наследник на цяла търговска династия?

82030163И нима европейските граждани не гласуваха против Европа още в мига, в който някой посмя да ги попита за мнението им? На референдума във Франция през 2005 година мнозинството се обяви против европейската Конституция, същото се случи и в Холандия. Предвидените допитвания до народа в Полша, Великобритания и Дания на бърза ръка бяха отменени. В крайна сметка плановете, срещу които гласуваха хората, тихомълком бяха осъществени, тъй че човек с право би могъл да си каже, че волята на избирателя не чини много в Европа.

Само с въодушевление не става

Но от миналата година насам тази воля се променя. Президентските избори в Австрия и Франция и парламентарните избори в Холандия бяха всъщност референдуми за Европа – и Европа победи. За пръв път от много време насам политиците получиха ясна електорална заръка да защитават Европа.

Но тази радост се помрачава от съзнанието, че за да се гради нашият континент, не е достатъчно само въодушевлението. Нужни са и сериозни аргументи, а не баналното твърдение, че правото тъй или иначе е на наша страна. Точно това правеха привържениците на Европа и техните функционери много дълго време: те си служеха с един морализаторски език, който на скептиците действаше като истинска провокация. Или ще правим „повече Европа" или всички ще бъдем обречени да живеем в мрака на националните си държавици! Казано още по-кратко: който е срещу Европа, той е националист.

За десните популисти това е вярно. Те подриват устоите на Европа, защото я смятат за антинационалистическа и пацифистка. Но съществуват и други хора – хора, които имат сериозни причини да бъдат недоверчиви. Такива, например, са многобройните граждани, за които предимствата на обединена Европа не са видими с просто око – може би, защото не им се налага толкова много да пътуват през границите, тъй че не смятат свободата на придвижването и отпадането на роуминга за своя най-важна грижа. Или пък другите, които не разбират как Европа може да бъде толкова самодоволна, когато на нейна територия все още се подвизават данъчни оазиси.

Да не забравяме накрая и онези хора, които просто не желаят непрекъснат прогрес. Те не желаят все повече Европа, те не желаят и все повече солидарност. Лесно е да игнорираме техните аргументи, понеже не са рационални.

Но в страховете им трябва да се вслушваме, може да се каже в обобщение на есето от Елизабет Ретер.

аг, дц, ер, аа