Децата на агентите: живот в страх и потайност

"Щит и меч на партията" - така се нарича Щази, службата за сигурност на бившата ГДР. Тя е създадена през 1950 по подобие на съветската тайна полиция ЧК и още от самото си начало функционира като механизъм за борба срещу предполагаемите врагове на държавата, респективно - на социалистическата партия. Щатните й служители образуват една затворена каста: живеят в отделни квартали, разполагат с редица привилегии като по-високи заплати, специални магазини, лекари, клиники и почивни станции. Имат предимства и при покупката на автомобил. Тяхната задача е да наблюдават, да контролират и да донасят, а иначе на свой ред и те са обект на контрол. От всичко това безспорно страдат и децата им.

Да живееш в лъжа

Журналистката Рут Хофман, изследвала живота на децата на агентите, разказва, че и за тях в пълна степен е важала максималната вярност към партийната линия - тъй като ако изрекат нещо необмислено, то тутакси би рефлектирало върху родителите им. В никакъв случай, например, не са могли да съобщават къде работят баща им или майка им. А и вкъщи работата на родителите е била табу.

Както обясняват днес децата на някогашните агенти, за почти всичко е имало правила, най-вече що се отнася до изпълнението на обществените задължения: първо ставаш пионер, после комсомолец, след което по-възможност и партиен член. За агентите е било особено важно семейството им да се придържа към "правата" линия, тъй като за тях принципна разлика между работата и личния живот не е имало. Те са планирали педантично целия си живот: каква е средата им, кои са приятелите им, с кого живеят и какво правят през свободното си време. Много важно е било, например, да се установи дали съпругата действително е прекратила контактите с леля си в Западна Германия.

Рут Хофман се е натъкнала на редица случаи, при които родителите са били привиквани от шефовете си, за да обясняват как така децата им са станали хипари или са се присъединили към някое движение за мир. Някои дори са стигали дотам да предават децата си, изпращайки доноси за "неприличните" им занимания. Един такъв пример е случаят Щефан Хербрих, който бил вкаран в затвора, защото издавал донякъде критичен стенвестник, без особени опозиционни претенции. Баща му декларирал официално: "Той не е мой син, не поддържам контакт с него." От запазените досиета става ясно, че министерството по сигурността е принудило бащата да направи това изявление, след което е контролирало дали обещаното се спазва.

Мълчанието на гузните

В повечето случаи източници на разочарование за децата са бащите им - тъй като 84 процента от работещите в Щази са били мъже. Малкото жени са били предимно чистачки или секретарки, т.е. с по-маловажна роля. За съжаление децата не успяват да поговорят откровено с родителите си от Щази дори и след промените - бащите просто отказват. "Убедена съм, че продължилото и след промените мълчание е същинският проблем. Децата, които вече са възрастни хора, просто са искали да получат отговори на въпросите си", казва Рут Хофман.

Автор: Г. Шаф, Б. Михайлова; Редактор: Д. Попова-Витцел