Двете Европи на гърците

Никъде другаде дълговата криза не е довела до такъв голям спад в доверието към Европейския съюз, както в Гърция. Там едва 18% от хората вярват в европейските институции. Ако обаче разгледаме по-задълбочено данните, ще забележим колко противоречиви са различните отговори на гърците. Така например 81 на сто от тях нямат доверие на Европейската централна банка, но пък същевременно две трети са привърженици на валутния съюз. И още един пример: докато две трети от гърците одобряват общата европейска външна политика и политиката за сигурност, 88 процента смятат, че в ЕС интересите на собствената им страна не са достатъчно добре защитени.

Явно обаче някои забравят, че досега ЕС е удовлетворила много от гръцките изисквания. Да вземем случая с Македония, чието приемане в Общността е обвързано с одобряването на името на държавата от гръцка страна, или пък присъединяването на Кипър към ЕС, което бе извършено без намирането на решение на кипърския въпрос, макар принципно това да бе предварително условие.

От миналото до наши дни

Отношението на гърците към Европа обаче отдавна е белязано от противоречия. Това се свързва с обстоятелството, че те разглеждат Европа от две страни - те я възприемат като конструкция, към която принадлежат в културен и в географски план, но и като източник на подозрения и възхищения. Този подход намира отражение и в учебниците, в които европейците принципно са представени като хора със значителни културни, научни и технически постижения, но същевременно се явяват заплаха за независимостта на гръцката нация и нейната културна идентичност.

Още преди гръцкото въстание срещу османското господство през 1821, за гърците Европа е обект на голяма и често безкритична възхита, но и източник на постоянни разочарования и огорчения. През 19 век за гърците понятието Европа се свежда до великите сили на континента - със своята интервенция те допринасят решително за независимостта на Гърция, след което упражняват и съответното влияние. Отношението към тях се влошава трайно, след като се оказва, че те не само не подкрепят безусловно младата държава в постигането на целите ѝ, но даже ѝ пречат в известна степен.

Противоречията във възприемането на Европа се проявяват особено отчетливо по време на дебатите по подписването на споразумение за асоцииране с Европейската икономическа общност през 1961 година. Тогава десните и центърът подкрепят асоциирането, което би укрепило принадлежността на Гърция към западния антикомунистически лагер, левите обаче го отхвърлят пак по същата причина.

Поддръжниците на идеята говорят за завръщането на Гърция към Европа, на която тя принадлежи по естество и открай време. Те посочват, че няма цивилизация, която да е по-близка до гръцката от европейската, тъй като нейните корени са в антична Гърция. Пропускат обаче значителните различия спрямо (западно)европейските държави в културата, манталитета и икономиката. Левите от своя страна излизат с "антиимпериалистически" аргументи. Те твърдят, че Европейската икономическа общност е единствено и само нов инструмент, с който Германия иска да господства в Европа с икономически средства, след като Хитлер не успява да постигне това по военен път. Според левите, западноевропейските индустриални държави възнамеряват да наложат чрез Общността нов ред, който да им позволи да монополизират промишленото производство, а останалата част от Европа е осъдена да изостане в развитието си и да се превърне в доставчик на суровини и евтина работна ръка. Навремето тези марксистко-ленински аргументи често са допълвани с традиционната антизападна представа за врага.

Къде е смисълът на Европа?

Когато двайсет години по-късно започва да се говори за присъединяване към Европейския съюз, двата гръцки фронта отново изтъкват същите съображения. И отново липсва същностен анализ на европейската реалност и на изискванията, с които би било свързано гръцкото членство в Общността. Но и западноевропейските политици се ограничават с отдалечената от действителността реторика и отдаването на почит към достиженията от гръцката античност. Или както казва при подписването на присъединителния договор тогавашният заместник-председател на Европейската комисия Лоренцо Натали: "Без Гърция Европа не би имала никакъв смисъл".

Тази отдалеченост от действителността, проявявана и от двете страни, продължава и до днес. Проевропейските политици като министър-председателите Константинос Караманлис и Костас Симитис, които въвеждат Гърция в Европейската общност и по-късно - в еврозоната, очакват с немалка доза наивност положителни промени още само на базата на случилото се членство. Отношението към Европа страда и от това, че приемането на Гърция се обосновава изключително със значимостта на гръцката антична култура за континента. Което води до обезценяване на цялата по-късна гръцка история и настояще, респективно - до латентно чувство за малоценност.

При гласуването в годината на присъединяването към ЕС - 1981-ва, 60 процента от гърците избират партиите, които са настроени срещу европейското членство. Днес еврочленството има противници само в лицето на Комунистическата партия и неонацистката "Хриси Авги". Останалите представени в парламента партии обаче не биха могли да бъдат определени просто като проевропейски - подобно на по-голямата част от населението, и повечето политици носят в себе си противоречивото отношение към Европа.

Но дори и доверието към Европа да е спаднало силно, то все още е по-голямо от това, което гърците изпитват към политическите институции в собствената си страна. Делът на онези, които подкрепят валутния съюз, е нараснал от избухването на кризата насам, а и мнозинството гърци предпочитат да останат в еврозоната. Основната причина за това е недоверие към собственото правителство и собствената политическа класа. Въпреки всичко, гърците възприемат еврозоната като последната котва, гарантираща стабилността.

АГ, ДПА, НЦЦ, ЕК, Б. Михайлова/Редактор: М. Илчева