Давате ли милостиня? И какво от това?!

Покрай многото празници в края на декември и началото на януари около църквите в българските градове процъфтява просенето на милостиня. Или продажбата на цветенца от затормозени за хляба си баби, което е само друга форма на милостиня. На Йордановден отидох да запаля свещ в "Св. Александър Невски". По пътя отказах веднъж и дадох два пъти дребни пари. Обикновено е обратното. И си зададох следния въпрос: Защо се чувствам ужасно, когато ми искат милостиня?

Независимо дали откликвам на молбата или подминавам, сякаш просякът не съществува в моя свят. И има ли някаква съществена разлика за мен, даващия или недаващия, ако пусна в ръката му няколко монети или го игнорирам като незаслужаващ вниманието ми по-нисш вид на хомосапиенса, който по една случайност или немарливост от страна на нас, силните, вирее в общото ни социално пространство?

Виновен заради срама и угризението?

Та има ли разлика? Дали давам или не, винаги ми е неприятно. Нещо повече – чувствам се виновен. За какво ли? Ами вероятно заради факта, че само от стойността на дрехите и вещите по мен тази баба би могла да преживее цяла година. Ма аз съм си ги изработил тези пари, с кръв и пот, дет се вика, сигурно и със сълзи. Глупости. Това не е предпазило никого от вината. Та защо виновен? От угризения, че аз имам, а тя, тази баба, този младеж нямат. От това, че ми е неприятно. Че искам да я избегна. От това, че ме е срам, че искам да я избегна. От раздразнението, че ме е срам от това, че искам да я избегна и прочие.

Дали давам милостиня или не, за мен няма всъщност никакво значение. Левчето или петте, ако съм особено благоразположен, не нарушават особено бюджета ми, дори е обидно да го споменавам. На нея помагат със сигурност, но въпросът е какво носят на мен? Купувам си чиста съвест? Самопотупвам се по рамото? Кич. Пълен кич и пошлост. Не се чувствам по-добре от щедростта си, чувствам се по-зле. Ако пък игнорирам лицето-просяк, се чувствам не само по-зле, но и доста по-виновен.

И уплашен. С някакъв потискан, скътан много навътре, лишен от драматизъм и истеричност страх, че този просяк може и да съм аз някой ден, защото нищо не се знае, а животът в Европа все повече се доближава до този в САЩ, поне по един показател: превръща се в състезание. Живеят победителите. Класиралите се в челната тройка получават втори шанс. Останалите мрат. Метафорично и буквално.

Та... какво правим със страха?

Ма те просяците са мафия, имат повече пари от теб, какво си мислиш. Игнорирай ги и си пий бирата. Тези доводи съм ги чувал неведнъж. Дори така да е. Това са отговори на въпроси, които не ме вълнуват. Искам да намеря начин аз да се чувствам уютно в едно общество с клошарите, просяците, рояците малки циганчета, уличните музиканти, проститутките-малолетнички, наркоманите, лудите, гледачките пред църквите, бабите, лъжците, мошениците-таксиджии, шофьорите от градския транспорт, които оставят пътниците да мръзнат през зимата. И сред всички тези колоритни представители на съвременния градски български живот - моята скромна личност и нейните псевдо-вини, псевдо-милостини и псевдо-въпроси.

Е, има ли някакъв начин? Ако има, аз не го знам. В Германия залагат на друга стратегия. Вместо баби с цветенца, там клошарите използват кучета. Вместо китка, четириног сладур с най-тъжните очи на света. Съжаляваш кучето, даваш на стопанина. Добре изработена схема. Друг въпрос е дали парите не се изпиват още преди да е станало вечер (от стопанина, не от кучето). И на него нямам отговор. Давал съм много повече пари за животни, отколкото за хора. Животните са ми слабост и заради това съм почти вечна жертва на клошарите в Германия. Когато съм сам, разбира се, защото иначе ми е неудобно.

Щедростта като слабост

Защо ли? Може би се срамувам. Но от какво? Да покажа слабост и да дам. Ето, че колелото пак се завърта и стигаме до темата за победителите, силните, дето сами са си изработили парите за дрехи и джунджурийки, които са на стойност годишната издръжка на една бедна българска баба, застанала пред "Св. Александър Невски" с китка полски цветя в ръка. Защото чрез милостинята ние се чувстваме избрани. Имаме власт да се смилим, да въздадем милост и от чист алтруизъм и с пренебрежителен жест да се разделим с малко дребни пари. Малки божества с щедра ръка.

На мнение съм, че даването на милостиня е нещо смислено, защото независимо дали захранва егото или чисти съвестта на дарителя, то със сигурност помага с мъничко на нуждаещите се. Независимо дали просенето само по себе си е само икономически, социален или личен фактор. За това един човек да стане просяк едва ли само другите са виновни. Но не това е темата на тези размишления, тъй че оставяме този въпрос на страна.

В крайна сметка едно е ясно: просяци ще има, ще отказвам колкото мога и ще давам, когато не мога да не дам. Ще се чувствам ужасно от всичко това, но едно е сигурно, защото светът така функционира: ще си пия бирата. Виновен или не.

Автор: Емануил А. Видински/Редактор: Александър Андреев