Да, Сирия

Колкото повече остарява човек, толкова повече сърцето му изстива. Но и някак омеква. Става плачлив, сантиментален и зъл. (Така, апропо, казваше моят приятел (задочен) Достоевски за стария Карамазов - сантиментален и зъл.)

Старият човек (използвам думата "стар" в стария, традиционен смисъл – човекът около и над 50) гали внученца по главите, плаче… Моят дядо си свиреше на хармоника стари и прочувствени песнички, само за да си докара този сладък, старчески плач. Плач от умиление към нещо абстрактно – като синовната любов или древните традиции, да речем; плач от носталгия по Старите времена.

Старият човек става абстрактен. Тъй като животът вече го е наранявал прекалено много, той е изсушил рецепторните си клетки. Удоволствията му вече са абстрактни. Властта и парите. Дори не и парите. Парите много лесно се асоциират със сетивни удоволствия. С плътското. А то вече му е чуждо. Вълнуват го не удоволствията на кожата, а удоволствията на хладния интелект. Скъперничеството и властолюбието са старчески болести. Да, както казах - властта.

Имам ли право да говоря така? Не е ли грубо и политически некоректно – по отношение на старите и остаряващите?

Аз самият остарявам и наблюдавам себе си и връстниците си; и по-старите от мен. Освен това съм работил и като геронтопсихиатър. И съм израснал със старите си дядовци и баби. Познавам старите хора.

Безчувствени към Живота?

Старият човек някак си дори не се страхува и да умре. Всъщност – той се страхува от смъртта. Но вече прекалено много е мислил за това, че тя така или иначе приближава. И се е уморил от това мислене. Презира тоя страх – от смъртта. Той може да си позволи да говори за живота като за абстракция. За хората като абстракция. Като статистика. Като глави от населението. Като потенциални жертви на конфликт.

Човекът, остаряващ и губещ страстната си, мека, влажна и болезнена пъпна връзка с живота – вече не го цени по същия начин, както го цени младият човек.

Съдя от своя опит. И от него стигам до извода, че с остаряването човек започва да става все по-суров и все по-неуважителен към слабостта на хората. И все по-склонен да се отдава на идеи и идеали, на концепции и политики, отколкото на страстното и плътно Живеене.

Старият човек много по-лесно би жертвал своя живот, а естествено – и този на други хора. За целите на някаква абстракция. Идеите. Парите. Властта. Системата. Реда. (Ако някой ме упрекне, че забравям всички млади революционери-кръвожадници, пълководци-масови убийци – ще отговоря така: Те са били винаги водени от чисто плътски, нагонни и неабстрактни желания.)

Старият човек вече не яде. Той се храни. Здравословно и без наслада. Той пази диета. За да живее по-дълго. За да се наслаждава на сухите си абстракции. Властта и налагането на Своите идеи. На Собствената му Представа за Нещата. Той налага своя План за Света.

Отново ще повторя – използвам думата "стар" в стария, традиционен смисъл – човекът около и над 50.

И ето сега. Отново се готви война. Нищо особено, нали? Стари хора – президенти на държави и огромни компании - ще изпратят самолети и кораби, които да избият няколко хиляди или няколко десетки хиляди (не дай Боже – и няколко стотици хиляди!) от населението на една близкоизточна страна.

Как ѝ беше името? Все едно. Вече станаха прекалено много. Тези възрастни, тези стари хора никак нямат страх от болката на другите хора. За тях Абстракцията е по-силна от плътското, телесното състрадание. Мъртвите родилки и обезглавените бебета за тях са част от абстракцията. Те са само и единствено част от Необходимите Жертви, дадени за постигане на съвършения, абстрактен План за Нещата.

Налагане на Интереси. Върху купища овъглени тела.

Когато наблюдавам това състояние на нещата, усещам ужасно безсилие. Няма как да искаш от тези хора да станат по-съчувствени. Човек, който вече е загубил топлите си чувства към живота, не може да съчувства. Може да Декларира Съчувствие. Може да плаче от абстрактно и възвишено умиление над Идеята за Съчувствието (като моя дядо). Може да налага Принципа на Съчувствието. Да създаде Закон за Съчувствието. Но не и да съчувства. Изпилените му, безчувствени нервни окончания и свитият му от дългия, сух живот стомах не позволяват това.

И аз не виждам надежда у старите мъже и жени, прехвърлили 40 и навлизащи в сезона на безплътното и абстрактното, да се прояви каквото и да било съчувствие към нападнатите. И към нападаните в бъдеще. Всичко е човешка невробиохимия. Въпрос на чувствителност.

Виждам надежда в една абстрактна и фантасмагорична възможност. Тя е следната: вместо от възрастни икономисти и политици, държавите и армиите, компаниите и организациите да се ръководят от бременни жени.

Те са за мен въплъщение на способността за състрадание. И на загриженост за живота. Може и това да се подложи на критика. Все пак – бременните жени са готови да убиват заради сигурността на бъдещите си деца. Би казал някой.

Но все пак...

Та така де. За Сирия ставаше въпрос.

Автор: К. Терзийски/Редактор: М. Илчева