Войната и вината

Втората световна война започна преди 70 години, а според мнозина завърши преди 20. Не само заради красивата игра с кръглите цифри си струва да мислим събитията в Средна и Източна Европа през 1989 година тъкмо като последно ехо от първите изстрели срещу Гданск на 1 септември 1939 година. Ехо, което беше достатъчно силно, за да срути Берлинската стена. Не случайно тъкмо Ангела Меркел, отраснала и социализирана откъм сенчестата страна на тази стена, като канцлер на днешна обединена Германия, говори в Гданск за вината на германците по толкова пряк и недвусмислен начин. Защото дискусията за тази вина в двете германски държави преди падането на Стената беше колкото различна, толкова и сходна по своята затормозеност, половинчатост и волно или неволно лицемерие.

Измъкване от доброволно избрания капан

За онези, които са забравили: Според официалната идеология на ГДР тази „германска държава на работниците и селяните” беше - ни повече, ни по-малко – приемник само на антифашистката традиция в Германия преди 1945 година. Казано на разбираем език: „лошите”, виновните за войната бяха останали във ФРГ, а „добрите”, борците срещу хитлеризма, по някаква щастлива случайност се бяха оказали вкупом в ГДР. В същото време във Федералната република, особено след 1968 година, се правеха далеч по-сериозни и почтени опити за историческа равносметка. Вярно, че през първите следвоенни години западногерманците масово изтласкваха спомена за Хилядолетния райх от паметта си, а с раждането на „икономическото чудо” радостно се хвърлиха да потребяват, докато наоколо им, в администрацията, в съдебната система и дори в политиката много лостове бяха все още в ръцете на някогашни националсоциалисти. Но после дойде 1968, когато младите западногерманци потърсиха сметка от бащите и дядовците си и така дадоха тласък на същинската дискусия за германската вина.

Има ли такова нещо като колективна и историческа вина и как отделният човек да помири представата си за своя малък и обозрим живот със знанието за престъпленията, които политици и държавници са вършили в името на неговата страна? Това е проблем на десетки милиони следвоенни германци. В ГДР дълго време го заобикаляха с помощта на описаната лицемерна и вулгарно-идеологическа конструкция, която, между другото, и до днес ражда отровни плодове – вижте колко са силни неонацистите тъкмо в Източна Германия. Във ФРГ гърчовете, породени от въпросната колективна вина, първоначално парализираха обществото, но после го раздвижиха, макар че дискусията и до днес преживява по-силни или по-слаби спазми.

През 80-те години на миналия век, например, избухна така нареченият „спор на историците”, който породи едно неписано правило, валидно и до днес: престъпленията на националсоциалистите са толкова ужасни, че не могат да се сравняват с нищо друго (включително и с тези на Сталин), доколкото всяко сравнение ги релативира. След обединението на Германия и политици, и писатели, и историци многократно правят опити да измъкнат германците от този доброволно избран капан на историческата вина. Показателно е, че през последните години се появиха няколко сериозни и диференцирани кинопроизведения за войната, доста различни от познатите ни черно-бели филми.

Говоренето има смисъл

Излезе дори комедия за Хитлер, литератори и кинематографисти вдигнаха табуто над още една доскоро „невъзможна” тема: съдбата на хилядите жени, изнасилени от руски войници в края на войната. Все по-неудържима става юридически нелепата законова забрана за публично изобразяване на националсоциалистически символи, а в момента на сериозен натиск е подложен един от последните бастиони на тоталното разкаяние: забраната за публикуване на „Моята борба”.

Една популярна немска шега, която обиграва любовта на германците към дългите и подробни обсъждания, гласи следното: „Дискусията не свършва тогава, когато всичко е казано. Тя свършва едва тогава, когато всичко е казано поотделно от всеки участник в дискусията.” Макар че всекидневно си патя от тази (необичайна и неразбираема за балканските ширини) нагласа, по отношение на дискусията за войната и за историческата вина й признавам максималното възможно постижение. А въпросната дискусия, между другото, още продължава...