1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

В кой век живее България?

Иван Бедров
16 февруари 2018

В България се случват неща, които напомнят за едни други времена и едни други континенти. Онова, което само допреди няколко години беше немислимо, днес е вече пред очите ни, пише Иван Бедров и дава примери.

https://p.dw.com/p/2sn6o
Кадър от протест срещу Истанбулската конвенция
Снимка: BGNES

"Не виждам причина да се извинявам”. Думите са на зам.-председателя на Народното събрание Валери Жаблянов, депутат от БСП. Той оправда Народния съд като “необходим” и с това скандализира част от обществото. Управляващата партия НФСБ пък определи като лъжа Възродителния процес - лъжа, “изфабрикувана от медийната машина на антибългарски сили”. По същото време някои медии и публични говорители опитаха да организират заклеймяваща кампания срещу нов български филм, защото бил “джендърски”. Коя година сме?

Не беше толкова отдавна, когато българското общество приличаше на нормално. Когато да оправдаваш престъпления не беше приемливо. Когато да отричаш срамни страници от историята предизвикваше снизходително пренебрежение. Когато да заклеймяваш хора на изкуството като вредни и опасни беше най-малкото скандално. Винаги можеш да чуеш подобни твърдения в едно общество със свобода на словото. Но доскоро обществото живееше в съгласие, че има прилично и неприлично. И подобни атаки срещу разума намираха място единствено на маргинални сцени. Но ето, че това, което вчера беше немислимо, днес е вече пред очите ни.

Иван Бедров
Иван БедровСнимка: DW/P. Henriksen

Две страшни престъпления

Избиването на хиляди българи през 1945 г. след присъди на т.нар. Народен съд отдавна е заклеймено като антидемократично, своеволно и нечовешко действие. Никога досега в посткомунистическия си период БСП не се е опитвала да защитава точно тази част от наследството си. Всички политически сили, с изключение на маргинални радикални формации, не поставяха под съмнение факта, че това е престъпление. До тази седмица, когато БСП разпространи декларация, в която присъстваше изречението, че “Народният съд от 1945 г. е едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие". По-късно изречението бе изтрито, а отговорността бе прехвърлена върху Валери Жаблянов, който изпратил до пресцентъра своя проект, преди да е бил съгласуван с ръководството на партията. Самият Жаблянов твърди, че е обобщил позиции, обсъждани от същото това ръководство. ГЕРБ използва случая, за да му поиска оставката като зам.-председател на парламента, а БСП застана единна: Не го даваме!

В началото на промените БСП пое отговорността за “незаконно, необосновано или несправедливо репресирани, тероризирани или унижавани” граждани по време на комунистическия режим. По-късно партията зае проевропейски и пронатовски позиции, а нейният премиер Станишев подписа присъединяването на България към ЕС. Днес партията признава с половин уста, че има проблем в това да хвалиш Народния съд. И не смее да санкционира този, когото посочва за виновен.

Насилственото преименуване и репресиите срещу българските мюсюлмани също са тема, по която досега основните политически сили не спореха. Наред с Народния съд, нарушаването на човешките права и потискането на “цели групи от населението, обособени по политически, социален, религиозен или етнически признак” също е вписано в Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен. Само преди девет години Народното събрание прие декларация, “осъждаща опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани”. Днес обаче партията на вицепремиера Валери Симеонов протестира, че БНТ излъчва игрален филм за Възродителния процес, който имал “пропагандни внушения, като при това си служи с директни фалшификации”. Става дума за филма “Откраднати очи”, който вплита и историята на 17-месечната Тюркян, убита край Могиляне по време на протестите срещу насилственото преименуване. Преди десетина години младежката организация на ВМРО също се бунтуваше срещу този филм, но днес протестът идва от заместник министър-председателя на България.

На крачка от Културна революция

След като политици на най-високо равнище могат да прекрачват тези граници, какво остава за всички останали? Срещу новия български детски филм “Лили рибката” бе поведена кампания, която напомня за едни други времена и едни други континенти - бил “джендърски”. В уличния език тази дума очевидно се превърна в синоним на гей, въпреки че изобщо не означава това. Някакви “шегаджии” се заканили да тричат “джендъри”, след като “Европа не ни дава да тричаме кучета”. И това обикаля медиите просто като шега. В същото време в центъра на София се издигат лозунги “Не на изродията”.

Да се отнасяш към други хора като към нечовеци е крачката, която предшества безсмисленото насилие. Настървяването срещу всеки, който е различен от масата; оправдаването на чудовищни престъпления; атакуването на хора, които напомнят за извършени от българската държава престъпления - всичко това днес е на голямата сцена. А само преди десет години ни изглеждаше като разказ от далечното минало.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми