Босненският срам и позор

Анджелина Джоли междувременно напусна Босна. Причината: босненският министър на културата забрани снимките с аргумента, че те засягали чувствата на жертвите. Хърватската писателка и журналистка Славенка Дракулич, която е автор на разтърсваща документация за престъпленията по време на войните, коментира това решение така:

Макар забраната междувременно да бе оттеглена обратно, цензурата не помага за преработването на преживяното по съответен начин. Трудно е да се каже кое е по-големият скандал: забраната да се снима лентата, или думите на босненския министър на културата Гаврило Граховац, който дори изрази съжаление, че не може да забрани изцяло въпросния филм, защото представлявал обида за повечето жертви. /Предполага се, че броят на изнасилените през Босненската война жени е между 20 000 и 50 000./ При това никой не беше чел сценария - нито Граховац, нито пък сдружението на жените, станали жертва по време от войната, които бяха подали официално възражение срещу филма. Знаеше се само, че лентата разказва историята на една жертва, която се влюбва в своя насилник.

Нашите страдания са си наша работа

Независимо от всички симпатии към жертвите и техните чувства, станалото си е чиста проба цензура. С какво право се иска налагането на подобна забрана? Не е ли призивът към цензура оправдан само тогава, когато става дума за деяние, нарушаващо законите? Но дори и в такъв случай институцията, която е оправомощена да действа, не е министърът на културата, а прокуратурата.

Няма съмнение, че масовото изнасилване на босненски жени представлява изключително неприятна тема. Това обаче не означава, че не може да бъде разисквана и показвана на екрана. Филмът на Ясмила Жбанич "Гърбавица", който взе "Златна мечка" на Берлинския кинофестивал през 2006 г., по брилянтен начин разказа историята на една жена, която е принудена да признае на своята дъщеря-тийнейджърка, че е дете, родено вследствие на изнасилване.

Проблемът в случая с филма на Джоли е в това, че босненците, както и мнозина други жертви, не обичат чужди хора да се месят в "тяхната война". Няма нищо ново в това, че жертвите обикновено се чувстват като най-компетентни съдници по въпроса за собствените си страдания - ако не в художествено, то поне в морално отношение. Поради това нерядко външните хора биват засипвани с обвинения, че искат от човешката трагедия да направят бизнес.

За съжаление много от художествените опити да се пресъздаде страданието на босненците по адекватен начин се оказаха твърде слаби. Това, че някой е изживял дадена трагедия, далеч не му дава автоматично способност да представи тази трагедия по най-подходящия художествен начин.

Нечовешкото е присъщо на човека

Не апелирам за това - пише Славенка Дракулич - над жертвите или над изнасилванията да се простре мантията на мълчанието. Да се прости, както и да се забрави нещо, е твърде индивидуален акт. Дехуманизирането на извършителите допринася обаче за грешното разбиране на сърцевината на проблема. Всички ние носим в себе си способността да сме добри или зли, без да знаем в коя посока ще се отклони махалото в екстремна ситуация. Това е много неприятна особеност на човека. Но колкото и парадоксално да звучи - отричането, че извършителите имат човешки черти, на практика ги оправдава, след като явно не са хора, а само животни.

Не би ли било по-умно да се проявява грижа за реалните тегоби и отчаянието на изнасилените жени в Босна, вместо да се изнамират нови проблеми? Те и без това страдат далеч повече от отхвърлянето им от страна на собствената им общност, отколкото от любовната история, разказана от една нова холивудска режисьорка.