1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Башибозук в трамвая

15 май 2012

Кой тананика кръвожадни песнички по Гергьовден? Защо и в 21 век продължаваме с това примитивно перчене? Днес в авторската ни колонка Калин Терзийски се терзае от атавистичния милитаризъм в България и другаде по света.

https://p.dw.com/p/14vaP
Снимка: Fotolia/Jan Kranendonk

Днес пиша за нещо, което е до такава степен обраснало с предубеждения и табута, че сигурно само сексът може да се мери с него. За секса обаче се говори доста смело, макар и повърхностно, още от времето на Фройд, а в България от времето на Азис (шегувам се, естествено). Докато за това нещо не се говори никак.

Грозно, анахронично и нелепо

Става въпрос за... Няма как да го кажа с една дума. Става въпрос за една такава, според мен гнусна, хидра. Която е хибрид между патриотизъм, национализъм, милитаризъм, анахронизъм, фалш и простотия. А нейно изражение са празнуванията на военни празници и парадите. Да я наречем Военщина.

В свят, в който живеят седем милиарда души... В свят, в който вече има като че ли всички необходими средства за плътна и повсеместна комуникация, тоест – предпоставки за разбирателство и сътрудничество между хората... В свят с толкова развити технологии, че от една страна може успешно да се бори срещу глада, епидемиите и природните стихии, а от друга – да се самоунищожи за няколко минути... В такъв свят е грозно, анахронично и нелепо да се празнуват военни празници, да се угоява шовинизмът и да се обгръща в романтика или блясък представата за войната – било то минала или бъдеща. Или да го кажа по-простичко и метафорично: да се правиш на Атила, на средновековен рицар или на отомански башибозук в претъпкан трамвай е грозно и нелепо. А светът ни днес е именно един претъпкан трамвай.

Нашето стадо срещу чуждото стадо

Soldaten mit Waffen
Военщината като национална иконаСнимка: Fotolia/Andrzej Fryda

Наскоро беше Гергьовден. И ние пак празнувахме победите на някакво си оръжие. А аз отново треперех от възмущение. Нима и в 21 век мъкнем на гърба си тоя допотопен милитаризъм? Нима ще продължим с тоя атавистичен култ към маршировките, към „глави наляво, надяснооо”, към закланите в името на не-знам-си-какво и взривените в името на не-знам-си-що? Нима нищо и никога не се променя, нима човекът е лош и непроменим по природа? И винаги ще си остане един хищен и глупав, кръвожаден бозайник? Защото за мен парадите и военните празници не са нищо повече от едно бозайническо, примитивно и кръвожадно перчене. На нашето стадо срещу чуждото стадо.

Знам добре доводите на хората, които държат на тези празници и подкрепят милитаризма! „Турция има огромна армия, Гърция има огромна армия, Корея има огромна армия, САЩ имат огромна армия. И Русия, о, Русия... тя винаги е имала огромна армия!” А накрая милитаристите заключават: „Не може всички около нас да имат огромни армии, а ние да стоим просто ей така, беззащитни и беззъби. Ще ни нападнат и изнасилят.” Знам ги аз милитаристите.

Опиум за народа

И искам да им кажа, че днес в политиката, в цивилизованото европейско и световно говорене тонът е добронамерен, най-общо погледнато пацифистичен. А българският тон още повече. България е малка държава, а за малката държава е някак неуместно да се перчи с военщината си. Но когато си имаме работа с демагози и популисти, когато трябва да бъде погъделичкано самочувствието на народа, за да стане той мек като пластилин – тогава, освен за спорт, веднага се заговаря и за войни. Слава Богу, в повечето случаи за минали войни. Напяват му така: ние, които не загубихме една битка... ние, които прегазихме всичките си съседи... ние, които владеехме грамадни територии и се разпростирахме на три морета... ние, които направихме на кайма англичаните и французите при Дойран... ние, които изкормихме десет хиляди с една атака на нож при Еди-къде-си...

Ужасно чувство ме полазва, когато слушам тези напеви. Все едно, че в трамвая (иначе горе-долу мирен и спокоен), в блъсканицата е нахлул накакъв анахроничен башибозук с всичките си ятагани и смрадливи, кървави ханджари. Но усещам и друго: лицемерието, глупавата, примитивна, неосъзната нечестност! В мирната и миролюбива Европа някой си бръщолеви и тананика песничка за кланета. Първо ходи на банкета, посветен на братството и мирната хармония, а после вкъщи лочи ракия на ешмедемето по случай някакво клане.

Идеалите на "простолюдието"

Flash-Galerie Nordkorea Militärparade Kim Jong Il Kim Jong Un
Патриотизъм? Национална гордост?Снимка: AP Photo/Xinhua

Не искам да бъда разбран неправилно. Не българите са виновни. Просто аз съм българин. Ако забележа подобно явление където и да било – а него определено го има – пак ще изпитам отвращение. Явлението Военщина, анахронична и отживяла Военщина, ме дразни както във Вашингтон, така и в Москва. В Париж, в Будапеща и в Дамаск. Но както казах – аз съм българин. Дори ако по-големите, по-богатите, по-напредничавите толерират тази Военщина, аз пак няма да я приемам.

Гергьовден. Изпитвах по време на тоя празник гнетящото чувство за някакъв варварски анахронизъм във въздуха. Клане на животни и възхваляване на узаконени убийства. Всеки разумен човек на земята, във всички времена, е смятал войната за диващина и узаконено убийство. Но даже и сега, в хиперпретъпкания, хиперкомуникационен и хипертехнологичен 21 век някой тананика кръвожадни военни песнички. Когато споделих това си чувство с познати, една българска издателка ми каза: „Е, как така ще лишиш простолюдието от идеали? Как ще лишиш простолюдието от такива ценности като патриотизма и националната гордост от победите на нашето оръжие? Нали ако ги лишиш, ще настане хаос?” Потреперих от тия думи.

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми