АПОСТРОФИ: За живите и мъртвите

Ксеркс, царят на Персия, е пристигнал с милионната си армия в Гърция, търсейки възмездие за понесеното десет години по-рано поражение. В навечерието на битката, която той все още не знае, че ще изгуби, царят на царете – както разказва Херодот, комуто дължим тази миниатюра – сяда на своя трон от бял мрамор, поставен на едно възвишение, откъдето се вижда целият Хелеспонт, покрит с кораби, и цялото крайбрежие, пълно с хора, и изведнъж се разплаква. Запитан защо, той, който малко преди това е посякъл сина на един свой приятел, отвръща: “Става ми мъчно като си помисля колко къс е човешкият живот. Никой от всички тези хора няма да е жив след сто години.”

“Сълзите на Ксеркс” дават заглавието на книгата с есета на източногерманския латинист Буркхард Мюлер - те задават също нейната тоналност и тема. Думата е за смъртта, “нашата обмяна на вещества с мъртвите”, според дефиницията на автора. Това е нишката, свързваща с различна интензивност тези девет есета, из които броди духът на великите мъртви Ксеркс, Сенека и Канети, Халдейн, Августин и Лем, Шекспир, Буш и Шницлер.

За Мюлер мъртвите, всички мъртви, нито се стопяват в нищото, нито пък се прераждат, а се превръщат в сянка на живите. Той развива с философска сериозност тази идея, която почерпва от Омировата “Одисея” и чието най-елементарно проявление е скръбта. Нейното “безценно предимство” е, че човек не трябва да вярва; тоест, че може да мине и без бог – както прави и Мюлер. “Човечеството няма нужда от бог нито като гарант на морала, нито на любовта. Бог не предлага нито обяснение, нито изход. Затова – и Мюлер замахва със секирата - да се маха.”

Той признава бог само като естет – предлагайки между другото малка демонстрация на своята ексцентрична логика. След като веднъж вече се изложил като направил Земята така малка, бог компенсирал този недостатък, създавайки огромно жизнено разнообразие. “Това, че една пета (300 000) от всички живи същества са бръмбари (към които нашият автор има особена слабост), е един забележителен факт. Този бог е станал естет поради своите пропуски.” След което Мюлер релативира комплимента си, изразявайки подозрението, че времето, “истинското, свирепото време, чийто печат е смъртта”, е било създадено като спомагателна конструкция на Сътворението, един вид сменен принцип, за да се отвори място за всички живи същества и поколения на земята. Какво чудно тогава, че в божия план няма място за вечен живот.

Мюлер успява да заобиколи бог и метафизиката дори в своите вариации по силно спекулативната тема: какво би било, ако? Дали монголците щяха да премажат Европа, ако след победоносната битка в Силезия конят на Великия хан не хлътва с едното си копито в една миша дупка, след което пада, а ездачът му си счупва врата? Или пък Наполеон: дали не претърпява поражение при Ватерло заради гадните си хемороиди, които не му дават мира? Никой не знае какво е точното съотношение между хаос и ред в историята - не знае и Мюлер, чийто главен партньор в този труден танц на гребена между философията и фантазията е Станислав Лем и неговият измислен професор Куска.

Размисълът върху историята е размисъл върху смъртта е размисъл върху времето. Удивително е майсторството, с което Мюлер придава форма и плът на тези колкото абстрактни, толкова и конкретни понятия. Пространството е щедро към живите същества, давайки им възможност за избор – да бъдат тук или там във всеки определен момент. Времето обаче е абсолютно и никой не може да замени своето сега срещу едно тогава. И все пак то достига пълновластието си върху нас “само благодарение на това, че ние свършваме във времето и го знаем”. Времето никога не се изпълва, доколкото никога не стига до определена цел. Надхвърлил вече сто години Ернст Юнгер продължава да води дневника си. Последните страници ни информират, че чете Братя Карамазови. “Той може да е подозирал, че това е последната книга в живота му - пише Мюлер - аз обаче знам”. Драмата е, че и най-добрата книга никога не може да бъде на висотата на положението, в което попада слепешката. “Последната книга: тази дива случайност поразява и столетника като куршум от засада.”

Впечатляващо е тоталното отсъствие на клишето у този автор; то не вирее в тази среда на изненадващи сравнения и метафори, на художествено превъзходство и суверенна мисъл. Мюлер предупреждава историците да не говорят за войниците, паднали в бой, сякаш са били “ръкавиците за еднократна употреба на Световния дух”, а всички останали поучава, че “да разкажеш лошо един виц е по-лошо от това да изпееш фалшиво една песен” – максима, достойна за съкровищницата от крилати фрази. Мюлер е неуловим: всяко от есетата му има ясно очертано тематично ядро, но в орбита около него кръжат различни, в повечето случаи съвсем неочаквани мотиви и финалът рядко свършва на основния тон. Така например в текста, озаглавен “Богът на Халдейн”, за големия биолог Халдейн става дума само в началото, но оттам Мюлер извлича своята тема; запитан веднъж какво може да се заключи от Сътворението за Създателя му, Халдейн отговорил: “Изключителна слабост към бръмбарите” – единствената съпричастност между Мюлер и недолюбвания от него бог.

Тънък усет за детайла и незабележимото на пръв поглед е друго от качествата на този автор. “Ксеркс – пише той – е бил варварин. Това се набива на очи дори само по онези две брутални Х (Xerxes на немски), които раздират името му с такава внушителна наглост.” Персиецът не знае какво означава да умреш за една кауза, той вижда само смъртта и оплаква не отделния човек, личността, а човешката маса. И все пак сълзите му са показателни. Ксеркс плаче, защото осъзнава безкрая на историята, което означава: аз знам, че всичко ще продължи и след смъртта ми, дори да живея и сто години.

Това съзнание само на пръв поглед отменя въпроса как да се отнасяме към смъртта. Да я забравим не можем, защото сме способни да си наложим да запомним, но не и да забравим. Мюлер отхвърля решението на Сократ, който изпива чашата с отрова с безгрижието на пияч на бира, но още по-непримирим е към Сенека и неговата призрачна утеха да живеем живота си като подготовка за смъртта. Симпатиите му са за бунта против смъртта на Канети и за неговата парадоксална мъдрост: “Човек трябва да живее така силно, че никой да не може да умре.”

Без него, този истински човек на свободната мисъл, този дезертьор от лагера на всички дисциплини, без безгрижната дързост, с която повдига въпроси, които иначе се смятат за несериозни, и без дискретно загатнатата подкана да постъпя като него, аз никога нямаше да мога да доведа разсъжденията си до тази точка. Буркхард Мюлер говори за Станислав Лем – аз говоря за него и за неговата история на живите и мъртвите.

Burkhard Müller, Die Tränen des Xerxes. Zu Klampen!

stojan.gjaurov@dw-world.de