Зловоние до небето: Когато Темза беше смъртоносна клоака

През онова лято реката воняла толкова силно, че лондончани едва можели да дишат. Който имал възможност, напускал града. Останалите киснели пердетата си в калиев хлорид, за да се предпазят от неприятните миризми, а когато излизали навън, притискали кърпички пред носа си. „Който веднъж е вдишвал тази воня, никога няма да я забрави и може да се радва, че е оцелял“, пише тогава вестник „Таймс".

Годината е 1858-а. В продължение на седмици температурите се задържат над 30 градуса по Целзий, без да падне дори капчица дъжд. Темза, жизненоважната артерия на Лондон, се превръща в открита клоака – приличала е на мътна и кална каша от човешки и животински екскременти, всякакви боклуци и промишлени отпадъци от фабриките. При рекордната жега нивото на водата спада значително, а изпражненията и гниещите отпадъци, изложени на безмилостното слънце, ферментират по бреговете и разстилат над града задушаващ облак.

"Смъртоносна клоака"

Между 1800 и 1850 г. населението на Лондон се удвоява до 2,5 милиона души. По това време столицата на Британската империя е най-големият мегаполис в света, а остарялата и безнадеждно претоварена канализационна система не може да се справи с толкова голямо население - тръбите ѝ отвеждат отпадните води директно в Темза. Модерните за своето време водни тоалетни, които богатите граждани започват да инсталират в домовете си в средата на века, само влошават ситуацията: всичко се излива в реката. Дотогава се ползвали само септични ями, които били изпразвани нощно време.

Хората не очаквали Темза да мирише добре, но „Голямата воня“ достига съвсем ново измерение и влиза в историята на града. „През сърцето на града се извива смъртоносна клоака, вместо красива и чиста река“, пише Чарлз Дикенс в произведението си „Малката Дорит“. Въпреки това хората продължават да използват водите на Темза за миене и за пиене.

Заблуда: Вдишването на зловонни изпарения причинява болести

През лятото на „Голямата воня“ бързо се разпространяват дизентерия, тиф и страшната холера. Хората вярвали, че вдишването на зловонни изпарения ги разболява. Но след няколко епидемии от холера, при които между 1831 и 1854 г. загиват над 30 000 души, лекарят Джон Сноу бил изпълнен със съмнения. Тогава в бедняшкия квартал Сохо умират около 500 души, след като се препълват септичните ями, които започнали да преливат. Сноу бил убеден, че замърсената питейна вода е виновна за заразите и разпоредил да се демонтират дръжките на помпите за вода в квартала. Това слага край на разпространението на болестта. След това той проучва смъртните случаи в близост до други водни помпи и установява: в техния радиус холерата също се е проявявала често. Но времето все още не е узряло за теорията на Сноу – политиците не му се доверяват напълно. През юни 1958 г. той умира – малко преди „Голямата воня“.

Нова канализационна система

Строителната служба на Лондон от години настоявала за обновяване на градската канализация. Но до онзи момент парламентът все още не бил одобрил необходимите финансови средства. Това се променя, когато и депутатите започнали да усещат зловонията, разнесли се край седалището на британския парламент - Уестминстърския дворец - построен няколко години по-рано край брега на Темза. Тогава те много бързо взимат решението, отлагано години наред: приемат закон за финансиране на нова канализационна система, като за целта се отпускат три милиона лири. Така най-накрая Лондон трябва да бъде избавен от „зловонните изпарения“ на Темза.

Инженерът Джоузеф Базалгет е натоварен със задачата да реши проблема. Той проектира мрежа от подземни тунели с дължина около 1 800 километра, които събират отпадните води от къщите и мазетата на града, за да не се изливат директно в Темза. Освен това той поръчва изграждането на диги и крайбрежни алеи, които скриват главните подземни канализационни тръби и едновременно с това предпазват града от наводнения. Накрая той построява две гигантски помпени станции, които прехвърлят отпадните води към лабиринта от подземни тунели. Завършената през 1868 г. помпена станция „Аби Милс“ често се нарича „катедралата за отпадните води“ - заради великолепната си архитектура. Но преди всичко тя е триумф над нечистотиите и болестите.

Първото голямо разширение на историческата система

През 1875 г. проектът е завършен: Базалгет създава най-модерната за онова време канализационна система в света. Инженерът е действал далновидно - проектирал е съоръжение с капацитет, надхвърлящ с 50% населението но Лондон, тоест за  четири и половина милиона души. Оттогава холерата остава в историята.

Век и половина по-късно в Лондон живеят почти девет милиона души. До миналата година съоръжението на Базалгет поемаше основната тежест на отводняването на Лондон, макар че бяха направени и някои разширения. През 2025 г. беше открит 25-километровият тунел „Thames Tideway“, за да се облекчи историческата система. Защото никой в Лондон не иска да преживее нова „Голяма воня“.