1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Ще научим ли някога истината за "Петрохан"?

16 февруари 2026

Ще научим ли някога истината за "Петрохан"? Ще повярваме ли? Засега единственото ясно е, че планинската трагедия нанесе колективна травма в общественото съзнание, смята Ивайло Нойзи Цветков.

https://p.dw.com/p/58pql
Полицейски служители край "Петрохан"
Случаят "Петрохан": мъгла, полуистини и откровени лъжиСнимка: BGNES

Трагедията в Западна Стара планина предизвика такъв информационен сепсис в общественото съзнавано, че човек се пита обратим ли е този процес - или в мъглата на полуистините и откровените лъжи ще трябва да стискаме палци за някаква автотерапия и регенерация, след която със сигурност ще останат грозните белези от торпилираното доверие към родния обществен договор в България.

Поради мащаба, обяснимия свръхинтерес и безсрамните спекулации както от публика, така и от власти, Петрохан-Околчица нанася колективна травма върху публичното съзнание, обусловена едновременно от тревожността и фрустрацията (Angst und Frust, за почитателите на класическата германска философия), а това от своя страна като причина води до няколко следствия. Първото и най-важно като че ли е дълбокото потапяне в конспиративността, щедро и несръчно подхранена от сбъркания комуникационен модел на властта/институциите, от който следва и разщиряващата се пропаст в доверието между общество и държавност.

В мъглата на случая "Петрохан"

В споменатата мъгла като че ли е видимо само едно - че опитът за емоционално справяне с трагедията при нормално построения ум води тъкмо до повишаване на нивата на тревожност, както и - като вид следствие - на нейната "доведена сестра" фрустрацията. И не говорим за обикновен страх, защото страхът обикновено има ясно очертан обект; социалната тревожност може да бъде далеч по-съсипваща и разрушителна за общото ни българско "психе", защото е продължаващо състояние без видим или осезаем излаз. По нещо прилича на рудиментарния, атавистичен и вкопан през хилядолетията страх от тъмното, при който уплахът е породен от факта, че не знаеш дали и какво има там, а не от нещо конкретно. Така "Петрохан" се превръща в екзистенциален тих ужас от този и без това преживяван като враждебен за индивида български свят.

Кой е виновен ли? Всички - и властите, и медиите, и соцмрежовите конспирации на публиката, в които винаги се търси що-годе валидирано и лесно обяснение на сложни казуси и процеси. Поради гаргантюанския апетит за медийно съдържание вече всички вкупом втръснаха с рефрена за липсата на доверие в институциите, без да има кой да обясни, че това недоверие не е причина, а следствие тъкмо от пагубната за здравия разум комбинация от тревожност и фрустрация. Корените са също и в дигиталната революция с ексхибиционистичния ламтеж за показ и "площадност", и в чистата комуникационна некадърност на органите. Дано да е само комуникационна, защото последните, включително прокуратура и ДАНС, оставят впечатлението, че са изостанали трагично от епохата, която обитават. И че под наследения тоталитарен рефлекс за булото, под което "се водят следствени действия" и "не ви е работа да питате много-много", приличат на нещо като алхимици, при които философският камък на държавно-общественото общуване съдбоносно се изплъзва.

Този сбъркан модел, при който дезинформацията също сякаш е на официално въоръжение у властта, не води просто до изронване на прословутото доверие и повишаване на тревожността. Той води и до нещо, струва ми се, много по-сериозно - мога да го илюстрирам с нещо от древноримския поетически гений Ювенал, а именно "quis custodiet ipsos custodes”, или кой ще пази самите пазачи. Само че при нас сатиричният оттенък на оригинала се губи и остава само оголеният нерв на усещането, че пазачите са ни изоставили в тази все по-враждебна в непонятността си реалност.

Т.е. днес "Петрохан" ни шокира с шестимата мъртви, утре "кой знае какво може да стане". И всичко това - щедро гарнирано с бясна политизация, в която представители на статуквото предизборно се опитват да късат белите меса основно на опозицията в лицето на ПП-ДБ. Самите ПП-ДБ, впрочем, също оставят впечатлението за комуникационна катастрофа, защото вместо да ограничават щетите, те успяват да организират малък празник за враждебните партии и медии чрез стратегията "ама ние не знаехме". Без - подчертавам - каквото и да било разследване да е излязло с каквито и да било еднозначни доказателства за всичките чудовищни обвинения. Прибавете и идеологическите щрихи, така добре експлоатирани в битката за предизборни дивиденти - че от целия този полу-будистко-сектантски и какъв ли не миш-маш лъха на нещо "съмнително" либерално, на "ами така става, като ги оставим да си разиграват еднорога", ерго - накрая за всичко като че пак е виновна либералната демокрация. Без която - и това е почти зенонова ирония - никой нямаше да може да мъцне каквото и да било срещу каквото и да било, хеле пък в така сакрализираните в масовото съзнание социални мрежи.

Ивайло Нойзи Цветков
Ивайло Нойзи ЦветковСнимка: Konstantin Valkov

Феновете на телевизионните сериали добре знаят за стиловото течение "Nordic noir" - скандинавско "черно" и мрачно криминално кино, далечен наследник на титани от миналия век като Фриц Ланг, Фридрих Мурнау,  Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет. За по-развитото въображение "Петрохан" много прилича на нещо такова - зимен пейзаж, оловни небеса, планинска секта, въоръжена до зъби, включително с дронове, зловещ саундтрак, дискомфортно неведение; липсват само двойката смели и умни за петима детективи, които да разплетат тази история. На мен обаче ми се струва, че това не е "Nordic noir", а нещо като "Bulgarian gris", т.е. "българско сиво" - наш си жанр в самата реалност, а не в изкуството, при който всичко в общественото съзнание се размива до почти пълна неяснота, границата между действителността и медиатизираната ѝ версия е замъглена, а накрая няма ни аристотелов катарзис, ни гявол. Защото тревожността и фрустрацията плюс незаконното им дете - неверието - правят така, че с каквато и окончателна версия да излязат, реакцията ще е от типа "да, бе, да, крият нещо".

Колективната травма от катастрофичното събитие

Има и един друг страничен ефект от горното, за който никой не си дава сметка, а той наистина води неусетно до споменатата колективна травма. Това е своеобразната "виртуализация" на мъртвите тела; те изглеждат "някъде там", в планинското непознато за публиката, далечни и медийно безплътни. И това се отразява катастрофално на нормалната емпатична реакция, удавена в предозирането с измислено съдържание, бързата промяна в настроенията и люшкането към една или друга версия.

Изводът, грубо, е следният: ще живеем в нарастваща тревожност, която ще генерира фрустрация като несъзнателен отговор на принудителната ни невъзможност да узнаем истината и това да доведе до вид колективно психологическо пречистване. А остатъчното усещане и дори убеждение е, че не ни позволяват да знаем - било поради липсата на интегритет у властта, какъвто като граждани трябва да изискваме, било заради споменатото безпринципно политизиране на шесторната смърт. Пред която, преди да изискваме каквото и да било, просто трябва да сведем глави и да се помолим за упокоение на душите им. В момента не се наблюдава нищо подобно, защото тъкмо така работи колективната травма от катастрофичното събитие; тя води и до всеобщо усещане за криза на смисъла и неусетен разпад на общността и колективистичната култура, дори без да викаме на помощ Макс Вебер или Юнг.

Всъщност, чакайте малко. Ако питате мен, работата е ясна - става въпрос за съкровището на Вълчан войвода, което съдържа пирон от Христовия кръст, отдавна пренесено от билдербергите и закопано в землището на с. Гинци. Каза ми го един, чийто трети братовчед е лелинчо на един от Монтана, който пък се пада шурей на един от ДАНС и е малко, така, дзен-будист.

Но не мога да разкрия повече, защото текат следствени действия...

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата