Отровният облак, който уби 12 хиляди лондончани

Градът на Темза е прочут с мъглата и лошия въздух. Но през зимата на 1952 година рядко атмосферно явление прави така, че видимостта в града пада до едва 30 сантиметра, а автобусите и другите превозни средства са принудени драстично да намалят скоростта. Дори се е налагало кондуктор или пътник да върви отпред и да указва пътя на шофьора.

В началото на декември 1952 температурите са необичайно ниски и лондончани засилват отоплението. Тогава това е означавало повече въглища в печките. Така всеки ден в атмосферата се изпускат до хиляда тона прахови частици и 2 000 тона въглероден двуокис. А високата влажност заради мъглата спомага за образуването на около 800 тона серни съединения, които всеки ден попадат във въздуха и го отравят.

Отначало политиката се показва загрижена за отражението на бедствието върху въздушния транспорт, преди да вземе насериозно и съобщенията за нарастващия брой на заболяванията и за умрели крави на пазара за добитък в Смитфилд. Най-вече децата, възрастните хора и такива със заболявания на дихателните пътища са засегнати тежко. Мнозина започват да ходят с предпазни маски заради смога.

Не всички жители на Лондон се оказват със здравословни проблеми, но всички страдат от смога и сведената до минимум видимост в града. На тази снимка полицай показва пътя на моторист. Пред БиБиСи тогава Брайън Коминс, очевидец на бедствието и експерт по темата за замърсяването, разказва: "Исках да пресека един широк булевард и вървях бавно. След около 10 минути загубих всякаква ориентация."

Смогът причинява истински транспортен хаос в Лондон. Автомобилният трафик почти спира, както личи на тази снимка от централния квартал Блекфрайърс. Особено тежко е положението в източните райони, където в гъстия смог жителите различавали трудно крайниците си. Замърсеният въздух прониквал през дограми и врати, даже в кината и театрите не се виждало нищо и са били отменяни прожекции и постановки.

Лошият въздух все пак не прониква надълбоко и много лондончани търсят спасение в станциите на метрото. Задушливият облак се задържа цели пет дни над града, след което задухва вятър, който отнася "супата от грах", както тогава са наричали лошо миришещия, жълтеникав въздух в Лондон.

Големият смог от 1952 година все пак донася и нещо добро: политиката започва да приема сериозно проблема, а през 1956 г. е приет специален закон за подобряване на качеството на въздуха в големите британски градове. Но вместо серни съединения, днес други отрови в него застрашават здравето на хората - фини прахови частици и азотен двуокис. Замъглената видимост към Тауър Бридж обаче вече е история.