Навлизаме в ново време. Три събития го предвещават.

Коментар от проф. Евгений Дайнов:

Преди около век психоаналитикът Карл Юнг въвежда понятието "синхронност". То описва случването на значими събития, които, макар разиграващи се по едно и също време, нямат причинно-следствена връзка помежду си. Но въпреки липсата на такава връзка те очевидно ни "казват" нещо важно. Обикновено става дума за насочване на историята - на отделна държава, на регион, на света - в нова посока.

Три знака, че навлизаме в ново време

В последните дни живеем в една такава синхронност. Случват се събития, които в своята съвкупност ни казват, че един период е към края си. Навлизаме в някакво ново време.

Събитията бяха три и се подредиха в следната хронология. Първо, Китай не посмя да спре посещението на Нанси Пелоси в Тайван и се видя принуден да размахва юмруци (тоест, да провежда заплашителни за Тайван военни маневри) едва след като тя напусна острова. Второ, стигна се до взривове на руско военно летище в Крим, от което излитаха самолети, за да обстрелват украински градове. И трето, ФБР обискира дома на Доналд Тръмп във Флорида. Нека ги обмислим едно по едно, за да видим какво ни казват.

Какво се случва в Китай

Нито един анализатор не очакваше, че Китай ще започне да имитира война край Тайван заради Нанси Пелоси. Самите китайски анализатори също бяха изумени, доколкото може да се съди от откъслечните съобщения, успели да си пробият път навън през "бамбуковата завеса". Тяхното изумление дойде от видимата прибързаност и трескавост на този ход. А китайската политика е известна с това, че нито е прибързана, нито е трескава. В Пекин имат навика да планират един век напред. А сега - трескаво дрънкане на оръжие без ясна цел… Нещо важно се случва там.

Случва се, разбира се, неизбежното. Виждаме провала на опита с авторитарни методи да се изгради една икономически просперираща и политически уважавана в света държава.

Само допреди няколко години "китайският модел" бе сочен като бъдещето на човечеството, особено на фона на затъналите в рецесия и дългове западни икономики. Гърция обяви фалит. Изглеждаше, че Италия и Франция ще я последват. Европа като че ли потъваше в популистки режими. Всеки ден на пазара излизаха книги, описващи края на демокрацията.

На този фон Китай изглеждаше като непоклатим гигант. Нещо повече: стъпил върху огромно самочувствие, Китай заливаше Азия, Африка, Латинска Америка и Балканите с пари за инфраструктура и културно влияние. Анонсира план за възстановяване на Пътя на коприната - една магистрала, която да обедини света. Китайската "мека сила" поглъщаше всичко по пътя си. Вътре в самата страна обикновените китайци също бяха доволни, въпреки постепенно затягащата се хватка на авторитарния режим върху техния живот.

Оказа се обаче, както би ви казал всеки грамотен историк, че това положение не може да продължи дълго. Диктатура, икономически просперитет и нарастващо световно влияние няма как да съществуват заедно: или диктатурата трябва да бъде премахната, или просперитетът и влиянието изчезват.

Така и стана. Със засилването на диктатурата просперитетът и влиянието започнаха да изчезват.

Днес дългът, за който китайската власт признава, че съществува, вече премина границата от 250 процента от БВП. Според експертни оценки има и скрит дълг, който е поне 40 процента от признатия. Общо това прави 350 на сто - напълно изумителна цифра, която нямаше как да остане без последствия. И те дойдоха. Стотици провинциални банки са де факто във фалит и режимът ги брани с танкове от недоволните вложители. Добавяме към това безумната политика на "нула толерантност" към Ковид, както и изтеглянето на западни инвеститори, подгонени от логистични проблеми - и имаме пред себе си буре с барут.

А на Си Дзинпин му предстои да бъде преизбран за Генерален секретар на Комунистическата партия. Той няма как да отиде на този избор, влачейки след себе си икономическа катастрофа. Затова очевидно е решил, като Путин, да си вдигне рейтинга с дрънкане на оръжие срещу Тайван.

Това обяснява внезапната трескавост на китайската външна (и, доколкото може да се разбере, вътрешна) политика. Пред себе си вече нямаме един Китай, който е убеден, че бъдещето е негово. Имаме пред себе си поредния провален "модел" на авторитарно управление, изпадащ в паника. Няма как Китай да бъде възприеман като сериозен играч, след като прави безсмислени и истерични неща, като например да демонстрира военна мощ, след като не успя да спре посещението на една 82-годишна жена в Тайван.

"Руският свят"

Взривовете на военното летище в Крим ни казват нещо подобно, но за Русия.

Само преди десет години, докато Китай изглеждаше като великата икономическа сила на бъдещето, Русия изглеждаше като великата политическа сила. Под нейния патронаж например на световната сцена бързо излизаше групата държави БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), обявяваща края на американската доминация в света. БРИК-овете се заканваха не само да изместят САЩ от мястото на световен лидер в новите технологии, но и да прекратят съществуването на американския долар като световна валута, замествайки го с някаква своя. В Европа и Америка руската "мека сила" нахлуваше в политиката, медиите, културата.

Към 2020 година обаче се видя, че сметките на БРИК-овете са криви. Нито изместиха американците от лидерството в технологиите, нито успяха да спънат американския долар. Руската "мека сила" също започна да дава късо съединение. Популистките партии и правителства, която тя финансираше и окуражаваше, започнаха да напускат голямата арена. Все повече страни заменяха такива управления с центристки, леви или дори зелени.

С издъхването на руската "мека сила" на Путин му остана една-единствена опция - "твърдата" сила. И на 24 февруари 2022 година армията му навлезе в Украйна. Путин очакваше да я покори за дни или седмици, след което да тръгне да преначертава държавните граници на Европа в своя полза: да постигне с танкове онова, което не успя да постигне с думи, подкупи и хибридно влияние.

За потрес на света обаче руската "твърда сила" се провали. Не покори Украйна, а към началото на август бе принудена да премине в отбранителен режим на териториите, които беше завладяла. Взривовете на летището в Крим нагледно демонстрират, че този отбранителен режим не работи и че Русия ще загуби тази война. А след нея ще загуби всичко. "Мека сила" тя вече не притежава. Не притежава и икономика, тъй като тя бе срината от международните санкции и от харчовете за войната.

Така наблюдаваме едновременно края на идеологията на "руския свят" и на "китайския модел". Вече не ни заплашва опасността да живеем тук в Европа в някаква версия на "руския свят" или на "китайския модел". Те вече не настъпват. Отстъпват.

Ударът на ФБР по Тръмп

Нахлуването на ФБР в дома на Доналд Тръмп на свой ред просто подпечатва края на авторитарната опасност.

Само преди десет години Европа и светът бликаха от популистки правителства, харесващи и "руския свят", и "китайския модел". Този популистки прилив доведе до две знакови победи: Брекзит и избирането на Тръмп за президент на САЩ. Това обаче се оказа апогеят на популизма. Днес, шест години по-късно, Доналд Тръмп не е президент, британците се освободиха от Борис Джонсън, а в Европа имаме налице само два популистки режима - в Сърбия и в Унгария. Никой не гледа на тях обаче като на модели за бъдещето. Те стърчат на терена като отломки от някакво грозно минало, а населенията им постоянно обедняват в сравнение с околните им страни. Наскоро стана ясно например, че Унгария е вече най-бедната страна във Вишеградската четворка, по-бедна дори от Словакия - нещо, което никога не се е случвало.

На този фон ударът на ФБР по Тръмп е ясен сигнал, че не само политическото време на такива хора свършва. Онова, което се намира пред тях, не е перспективата да наложат своя "модел", а да бъдат изправени пред съда за криминални деяния.

Опасността отминава

Възможно е, разбира се, в близкото бъдеще да ни причакват още неприятности от страна на носителите на тези "модели". Китай може да направи някаква глупост в Тайван. Путин може да направи нещо ужасно в Украйна. Някъде в Европа някой популист може да се промъкне във властта. Но синхронността на събитията, с които ви занимах, е знак, че опасността отминава.

В песента "Synchronicity" на групата The Police чуваме Стинг да пее за "свързващ принцип, свързан с невидимото". Ако се замислим, ще разберем какъв е този принцип в синхронностите от последните дни. Ето го: няма как страни, населени с несвободни хора, да са по-успешни и по-уважавани от страни, населени със свободни хора.

Причините са много, но основната е, че свободните хора непрестанно измислят нови неща и нови начини на живот. В спокойни времена тази креативност води до спокоен просперитет. В сложни времена води до бързо преодоляване на кризи и (не на последно място) до победа над онези държави, чиито предводители смятат, че лидерството - това е да удряш хората по главите. Но, както посочва още Дуайт Айзенхауер, "това е покушение, а не лидерство".

*****

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.

Вижте и това видео от архива ни: