Изповедта на една руска майка: ″Мразя държавата, която превзе родината ми″ | Новини и анализи от Европа | DW | 30.09.2022

Посетете новия уебсайт на ДВ

Разгледайте новия дизайн на dw.com. Все още не сме готови. Вашите впечатления ще ни помогнат да подобрим новия вид на уебсайта.

  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Европа

Изповедта на една руска майка: "Мразя държавата, която превзе родината ми"

"Държавната машина уплаши всички ни. А този страх ни изяжда отвътре", разказва една майка от Москва, чийто син преди дни е избягал в Казахстан. "Не виждам бъдеще за Русия. Мразя държавата, която превзе родината ми."

Руски студенти във военни униформи

Руски студенти във военни униформи

Можете ли да ни разкажете къде е синът ви в момента? Какво знаете за него?

Ирина Иванова: В момента синът ми се намира в Казахстан.

Кога избяга? След като му беше пратена призовката ли?

Ирина Иванова: Не, ние очаквахме, че ще се случи. Но той щеше да е сред първите мобилизирани - на около 30 години е, служил е, т.е. отговаря на всички изисквания. Първоначално беше обявено, че студентите няма да бъдат мобилизирани, а синът ми учеше в университет. Но след това в университета започнаха да идват хора от службата за набиране на военнослужещи и от полицията. Ние взехме решението, може да се каже, за една нощ. Синът ми взе билетите и отиде в един град на границата с Казахстан - знаехме, че там може да се премине безопасно и законно. Една моя приятелка живее в този град и тя го посрещна, придружи го и го изчака, докато премине всички контролни пунктове и се качи в колата, която вече го чакаше от другата страна. Той замина на четвъртия ден след обявяването на мобилизацията. Пристигна на границата рано сутринта и тогава там още е нямало много хора. Разказа ми обаче, че след като преминал граничния пункт и стъпил в Казахстан от другата страна на границата вече имало огромно количество чакащи руснаци

Редакцията препоръчва

В момента стотици хиляди руснаци бягат към съседни страни. Защо смятате, че мобилизацията беше шок за тях, докато преди това седем месеца са живеели така, сякаш в Украйна е нямало война?

Ирина Иванова: Не е вярно, че са живеели сякаш е нямало война. Всички живееха със съзнанието, че в Украйна се води война. Но всеки просто продължаваше живота си. Хората, които започнаха войната в Украйна, съзнателно са избрали този път. Сега властите вземат решение вместо останалите хора, които не са съгласни. И за да не участват в това, което напълно отричат, руснаците започнаха да бягат.

Много хора в чужбина смятат, че руснаците не трябва да бягат от проблема, а да се борят с него и сами да се справят със случващото се в страната им.

Ирина Иванова: Сега всички казват: "Това е вашият президент, излезте и го свалете". Как можем да го направим? След това масово бягство в страната на практика не е останало мъжко, силно и мислещо население - то бяга от проблемите, от тази агресия, за да не си изцапа ръцете с кръв. Жените са останали. Жени като мен. И какво можем да направим? Ако ни се наложи, вероятно ще успеем - всички знаем какво е женско въстание. Знаем какво е бунт за хляб - историята предлага много примери. Но как да постъпим в тази конкретна ситуация? Нямам отговор на този въпрос.

Всички мъже, които бягат от мобилизацията, са нечии съпрузи и синове. Но големи женски протести срещу мобилизацията се провеждат само в Дагестан и Якутия. Защо майките и съпругите не протестират в останалите региони, в големите градове, в Москва?

Ирина Иванова: Винаги съм ходила на всички протести, но съм внимавала да не се сблъскам с полицаите, защото имам и две непълнолетни деца. Стотици хиляди, милиони са като мен - ако по някаква причина нас ни няма, животът на нашите семейства, на децата ни ще се срине.

В малките републики - например в Дагестан и Якутия - подкрепата в семействата и клановете е много силно изразена. Там всеки има някого зад гърба си. И има кой да се грижи за децата, ако се случи нещо с майката. Но за нас, московчани, няма кой да стои зад нас. Не можем да осигурим сигурност за децата си. Ние не искаме да живеем в условията, в които сме принудени да живеем, но не можем да направим нищо, за да ги променим. И това е най-голямата ни трагедия и нещастие.

Как реагират на мобилизацията вашите познати?

Ирина Иванова: Всички ние сме абсолютно ужасени. Ние осъждаме тази война, ние сме против нея. Когато на 28 февруари видях руините на къщата на мой приятел в Харков - не мога да опиша какво беше чувството да видя този ужас и този кошмар и да осъзная, че моята страна е направила това... Мразя държавата, която превзе родината ми. Повтарям тази фраза вероятно от 20 години. А сега искат да принудят и сина ми да участва в това. Просто нямам думи. 

От друга страна, знам, че в регионите, в бедните градове, в селата, където информацията достига в най-изкривен вид и само чрез държавните телевизионни и радио канали, има съвсем различни мнения. А това е огромна територия. И те са готови да подкрепят всичко това. Така че в действителност ние се чувстваме като малцинство, защото нямаме защита и подкрепа.

Имате ли връзка с други майки на избягали от мобилизацията момчета?

Ирина Иванова: Имам. Казвам ви точно нещата, които говорим с тях помежду си. Ако можехме да легнем на релсите и да ги спрем, вероятно щяхме. Вероятно би било полезно да се създаде някакъв единен фронт на руските майки. Но през последните десет години, ако не и повече, разбрахме, че това е безсмислено в нашата страна. Последните протести, на които излязоха огромен брой хора - стотици хиляди, ако не и милиони - бяха вероятно през декември 2011 след изборите. Тогава държавната машина уплаши всички. Става дума не толкова за страх за собствения ни живот, а за живота и съществуването на нашите семейства и деца. Затова избрахме пътя на тихата и безмълвна опозиция.

Как виждате бъдещето си и това на страната?

Ирина Иванова: Отговорът за нещастие е очевиден - не виждам никакво бъдеще. Нямаме лидер, когото да следваме. Всички те бяха отстранени и никой друг дори не се опитва да заеме мястото им.

Аз също не съм готова да бъда такъв лидер. Макар да съм уморена да се страхувам. Този страх ни изгаря отвътре, изяжда ни. Това ми пречи да уважавам себе си като личност. И в същото време не мога да го направя. Ако бях сама, вероятно щях да мога да се справя с всичко. Но щом започна да мисля за безопасността на децата си, осъзнавам, че трябва да действам единствено в техен интерес, за тяхната безопасност. И се страхувам.

***
Името на жената е променено по нейно желание поради съображения за сигурност
***

Разгледайте и тази фотогалерия от нашия сайт:

Подобно съдържание