IСлед назначаването на Гергана Грънчарова за министърка по европейските въпроси

Както се очакваше, с гласовете на управляващата коалиция”за” и на опозицията „против”, овакантения от еврокомисар Меглена Кунева пост на министър по европейските въпроси беше възложен на нейната съпартийка от НДСВ и досегашен заместник-министър на външните работи Гергана Грънчарова. Неслучайно първата официална проява на новото официално европейско лице на България непосредствено след парламентарния избор беше с представителя на ЕК в София Майкъл Хъмфрис и посланика на сегашната ротационна председателка на ЕС –Германия Михаел Гаер. Следващата среща, естествено, бе с гостуващата в българската столица еврокомисарка Меглена Кунева.

Около избора на Грънчарова се откроиха и обичайните парадокси, в които българските политици имат склонността да въвличат сами себе си. Известно е, че сегашният министър на външните работи и вицепремиер Ивайло Калфин, който в предишната си битност беше външнополитически съветник на президента Първанов, изпитваше силна неприязън както към кандидатурата за еврокомисар на бившата министърка по европейските въпроси, така и към поста на сегашната. Обтегнатите отношения между Кунева и Калфин датираха още от времето на сблъсъка им на парламентарните избори в Русенския избирателен район, битка, която през 2005 година Калфин загуби. По-късно, вече като шеф на дипломацията, той открито заяви, че “би дал много по-добри предложения от това за г-жа Кунева”, по повод евентуалното й избиране за еврокомисар. Тогава Калфин смяташе, че България трябва да определи човек, който е “силен не само като експерт, но и като национални предимства в ЕС, с които страната би могла да допринесе», като визираше евентуален кандидат от редиците на БСП. Това не се случи и Кунева зае поста с почти пълната подкрепа на ЕК.

През последните месеци вицепремиерът от квотата на БСП Калфин отново се противопоставяше на идеята за министър по европейските въпроси с аргумента, че след пълноправното членство на страната в ЕС задълженията силно щяли да намалеят и с тях можел да се справи и зам.-министър от повереното му външно министерство.

На дебата преди гласуването миналия петък в парламента прозвучаха същите аргументи, но...този път от представители на дясната опозиция. Депутат от ОДС се зачудил какво изобщо ще върши министърът по европейските въпроси, след като от обясненията на премиера ставало ясно, че ще се занимава с координация – нещо, което е по силите на всеки административен чиновник. Друг опозиционен депутат попитал риторично премиера Станишев: “Като имаме министър на енергетиката, той защитава ли интересите ни в тази област, като имаме здравен министър – няма ли криза в здравеопазването?”, а представител на Атака обяснил откривателски, че назначаването на Грънчарова се правело само да не се наруши коалиционното споразумение на управляващите.

Така или иначе новият министър по европейските въпроси, който обаче няма да има свое министерство, е вече факт, материализиран в една интелигентна, приятна и добре образована млада жена, чиито функции няма да бъдат съсредоточени само и единствено в „очароването очилатите бюрократи в Брюксел”. Нейното първо откровение пред медиите, че „ако трудното е зад нас, по-трудното е пред нас, защото България вече ще действа в много променена среда”, се оказа твърде близко до истината.

Постът на министър по европейските въпроси е модел, който съществува в повечето членки на съюза и е доказал, че е пълноценен и работещ, особено, когато паралелно с европейския министър съществува и заместник-министър на външните работи, който също работи по европейските въпроси. Липсата на европейски министър автоматично би довело до сваляне на нивото на контрол върху изпълнението на поетите към ЕС ангажименти - просто един зам.-министър едва ли би могъл да мотивира министри и цял кабинет за приемането на едно или друго управленско решение. Разбира се, с подобна дейност би могъл да се натовари министър-председателят или външният министър, но за местните реалности това едва ли би се оказало целесъобразно. В период, в който надзорът върху реформите в страната става особено строг, идеята за вътрешноведомствен „самоконтрол” по европейските проекти, особено за България, е твърде екзотична.

Казано накратко, за практическото политическо и икономическо европеизиране на България вече е ангажирана поредната политическа фигура на съответното най-висше държавно равнище. Чудесно би било, ако Гергана Грънчарова успее бързо да овладее своя министерски ресор и се включи професионално в разчистването на планината от трудности и въпроси около реалното вече еврочленство на страната.

Тъжно би било, ако новият министър по европейските въпроси даде основание да се припомня старата народна поговорка за многото баби и хилавото дете.