"Един от най-известните българи": спомени за Димитър Гочев

На 26 април се навършват 80 години от рождението на театралния режисьор Димитър Гочев, а на 20 октомври – 10 години от смъртта му.

* * *

"Велик си, Митко!"

"А, велик… Аз съм едно селянче от Първомай."

И това не беше някакво театрално кокетство, той не се преструваше. Почитателите на упоителния му театър го следваха като рок-звезда, от град в град, от фоайе във фоайе, от гримьорна в гримьорна, но той си остана почвен човек. Единствената му голяма суета беше да прави добър театър.

"Как го правиш, Митко?"

"Ми де да знам. То самó си става."

Онази репетиция, на която дръпна настрана един от актьорите си и го заразпитва за сънища. Мина сигурно половин час, останалите актьори чакаха, без да нервничат. "А, ето това е!" – възкликна той по едно време, заметна назад белия си перчем и прегърна с обич актьора. "Точно това! Това ще ми изиграеш сега!" И то наистина сякаш самó си стана.

Един огромен талант

Сякаш. Това всъщност означава талант, огромен талант. "Аз не съм много по думите", казваше още той, когато го изтезаваха за интервюта или поне за някой афоризъм като автограф на хартиена салфетка. Но така, както уж не беше по думите, Димитър Гочев умееше да чуе добрия, драматичен текст – и да го превърне в театър. Умееше и да вижда таланта у други – и безкористно да им помага, без никаква професионална ревност. Ще го потвърдят такива личности като Самуел Финци, Теди Москов и Иван Пантелеев, който направи забележителния филм "Homo ludens", посветен на Димитър Гочев. Митко с белия перчем, от който човек не може да откъсне поглед пред стряскащо подкожния портрет от Греди Асса.

"Какво правиш, Митко?"

"Нищо, слушам и гледам, то стига."

Слушаше и гледаше, с чашата уиски в едната ръка и с цигарата в другата. Перчемът, чашата и цигареният дим бяха като ефирна театрална завеса, иззад която режисьорът слушаше и гледаше много внимателно. Защото всяка дума, всяка сричка, всяка въздишка, жест или гримаса на хората насреща (или хората край масата) очевидно бяха в състояние да отключат театъра в главата му. И накрая все гледаше да плати сметката. А хората го обичаха – не само заради тази малка, а най-вече заради голямата му щедрост. Парадоксално е. Митко се противеше на клишетата и тъкмо от тази съпротива възникваше великолепният му театър. Но 10 години след смъртта му именно няколко клишета най-добре фокусират образа му: добър човек, щедър човек, щедър творец, неповторим талант, незабравим.

Една легенда

За Рихард Вагнер казват, че оперите му трябва да попадат под ударите на Закона за упойващите вещества. Същото важеше и за постановките на Димитър Гочев. Постановки, които му донесоха най-големите театрални награди в Германия и безусловното признание на цялата гилдия.

"Българският режисьор Димитър Гочев вече е легенда“, писаха след смъртта му медиите в Германия. И още: "Да изтрием сълзите. Канети, Кристо, Гочев - това са най-известните българи."

Гробът му в Берлин е близо до гроба на неговия любим автор и приятел Хайнер Мюлер. Недалеч е гробът и на великия философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел. Момчето от Първомай, студентът по ветеринарна медицина в Берлин, асистентът на големия Бено Бесон, звездата на германския театър – каква удивителна биография само! Ами велик е.

Още по темата вижте тук: