"В плаването на живота има момент на прилив,
който - щом го хванем - понася ни към слава,
а пропуснат - оставя ни за цял живот със кил,
заседнал в плитчини и злополуки.
В такова пълноводие сме днес.
Да вдигнем котва, за да не загубим товара си!"
Така Шекспир описва големите цикли, които виждаме в хода на историята, ако погледнем от достатъчна височина. Става дума за неизследвани докрай промени в настроенията и бляновете на милиони хора. Промени, които създават нови възможности и правят продължаването на стария ред невъзможно.
Разбира се, ако подобен момент се пропусне от онези, в чиято полза работи, те наистина ще заседнат в тинята за години и десетилетия. Това се случи по време на финансовата криза от 2008 година. Тогава бруталната, нагла алчност на банкери и финансови играчи срина финансовата система на света, която бе спасена с парите на обикновените хора. Те, на свой ред, се ядосаха и започнаха да повдигат теми като експлоатация, социална справедливост, обществен контрол върху пазарната икономика – все теми, които от средата на 19-ти век са "леви".
Когато десните популисти си присвоиха леви теми
През 2008 година обаче левите партии по света не разчетоха сигналите и, вместо да използват новата поява на традиционните за тях теми, продължиха да диплят онези характерни за "културните войни" теми от началото на века.
И избирателите ги наказаха. Започнаха да гласуват за новите десни популисти, които успяха да подредят в един списък както традиционните леви теми, свързани с проблемите на всекидневието ("икономиката, глупако"), така и темите на културните войни, но вече обагрени в крайнодесни цветове. Десните популисти се възползваха от връщането на сцената на левите теми, тъй като левите партии не успяха да използват прилива и така останаха в калта.
В момента борбата отдавна не е между "ляво" и "дясно". Пропастта е много по-дълбока: между автократи и демократи. До съвсем скоро десните популисти, мутирали в автократи, като че ли доминираха над демократите в световен мащаб. Под повърхността ставаше друго, което повечето наблюдатели отказаха да видят: че след пик около 2019 година, автократите всъщност бяха застигнати от засилващ се отлив. След изборите в Унгария стана ясно, че вече имаме прилив, който създава условията за надмощие на демократите.
Отслабва ли силата на автократите около нас?
Признаците на случващото се са навсякъде около нас. Те разкриват отслабването на автократите и засилването на демократите. Владимир Путин губи сила поради неспособността си да стигне до военна победа в Украйна. Украинците, които в този конфликт са носителите на демокрацията, все по-ясно установяват свой контрол върху случващото се както на бойното поле, така и в самата Русия. Доналд Тръмп се натъкна на гражданска и съдебна съпротива у дома, а навън регистрира все повече провали - като с мераците за превземане на Гренландия, за поглъщане на Канада, както и за сваляне от власт на режима в Иран. В нашата част на света Бойко Борисов вече не е на власт от шест години, Делян Пеевски така и не стана министър-председател, в Словакия Роберт Фицо се опитва да бъде невидим, а в Унгария Виктор Орбан тепърва започва да разбира къде зимуват раците.
Важно е да се разбере защо автократите, макар да контролират институциите и медиите в своите страни, все пак отстъпват пред гражданите, които – поне на пръв поглед – не контролират нищо. Как се стига до точката на обръщане, когато гражданството се превръща в потоп, който отнася властта?
Работата е там, че автократичните режими в крайна сметка вкарват икономиките си в тинята, връщайки на дневен ред всекидневните теми, съдържащи се в призива "икономиката, глупако". Тези режими са крадливи и "семейни" по мафиотски модел: властта и нейните роднини крадат от общото. Това намалява общественото благосъстояние, но не е единственият проблем.
В автократичните системи предаността към шефа е по-важна от всякаква компетентност. Така системите за управление биват превземани от некадърници и безделници, които ние българите наричаме "калинки". Тези безделници постепенно сриват всички инфраструктури: влакове дерайлират, здравеопазването деградира, фирми фалират, превзети от роднини на властта. Хората обедняват и това ги разярява.
Тази ярост е особено интензивна, тъй като рано или късно на хората им става ясно, че проблемите не падат от небето, а са неизбежен резултат именно от крадливостта и некадърността на властта. Тук на терена излиза вечната тема за (не)справедливостта. А чувството за нарушена справедливост надмогва, както видяхме в Унгария, всички пропагандни хватки и номера, прилагани от властта.
През цялото това време автократичната власт не знае какво да прави, тъй като няма представа какво се случва. Това е така, тъй като шефовете са винаги обградени не от специалисти, които да им предлагат различни варианти за действие, а от подмазвачи, които градят кариерите си, като всекидневно казват на съответния шеф колко е велик, гениален и винаги прав. Изгледайте което и да е заседание на кабинета на Тръмп и ще видите за какво иде реч. Така съответният шеф никога не знае какво става. Тръмп явно няма представа, че затварянето на Ормузкия проход е част от военната доктрина на Иран. А Путин вероятно няма представа какво става не само на бойното поле на войната, но и в самата Русия. Орбан очевидно нямаше представа какво мислят за него унгарците.
За приличните и неприлични хора
Има и друго: автократичните шефове често са хора, които не само не са порядъчни, но дори не са прилични. Които псуват, викат, обиждат, заплашват, карат се и се подиграват. Отначало това изглежда интересно, но с годините на хората им писва от заплахи и псувни. Искат да видят на върха прилични, стегнати, видимо годни да поемат отговорност хора. Такъв е образът на Петер Мадяр, победителят на унгарските избори. Това е образът, който прави днешния български премиер, макар служебен, толкова популярен. Такъв беше образът на Марко Рубио, но в случая това няма да му помогне при евентуални избори, тъй като той продаде душата си на викащия, заплашващ, подиграващ се Доналд Тръмп.
Имаме прилив и той работи за приличните, демократични хора. Задачата на техните политически (и обществени) представители е да не пропуснат момента, за да не останат в тинята на историята.
Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.