50 години от създаването на Германската Федерална банка (Дойче Бундесбанк)

“Който копира или подправя, или пък разпространява копирани или подправени банкноти, той се наказва със затвор за не по-малко от 5 години!”

Този надпис с дребен печатен шрифт фигурираше върху всяка банкнота с германски марки. Дали е впечатлявал фалшификаторите? – Най-вероятно не. Независимо от това предупреждението беше неделима част от банкнотите с германски марки в продължение на десетилетия. За това имаше една много съществена причина – германската марка не беше просто една валута, тя беше много повече.

“Стабилната германска марка се беше превърнала в стълб на свободното демократично общество, и по този начин спомагаше за създаването на гражданско общество. Без стабилна валута трудно щяха да се наложат някои негови елементи като независимост и лична отговорност.”

Това са думи, произнесени от Ханс Тийтмайер през 1999 година на честването на 50-та годишнина на германската марка. Тя се оказва и най-стабилната от всички валути, които някога са имали германците. И това е малко изненадващо, но условията за това бяха създадени след 2 световни войни, след хипер-инфлация през 20-те години на 20-ти век и след една парична реформа.

Първите банкноти след войната са емитирани от финансов институт, наречен “Банка на германските провинции”. Федералната република се създава едва през 1949 година, а съюзниците тогава много държат, банковият сектор в новата държава да е децентрализиран, построен на федерален принцип. Просто твърде пресни са били тогава спомените на германската Райхсбанка от времето на кайзерите.

От създаването си през 1876 година германската Райхсбанк е отговорна за печатането и контрола на паричните знаци. С изключение само през втората половина на Ваймарската република германската Райхсбанк обаче винаги е била зависима от указанията на правителството на Райха и неговите политически поръчки. И неведнъж те е била използвана като инструмент за спорни политически намерения, като напр. за отпускането на рискови кредити за воденето на войни. Накрая банката се е оказвала със споделена отговорност за извършения геноцид и воденето на завоевателна война по време на нацисткия режим в Германия.

За да не бъдат повтаряни грешките на миналото наследничката на германската Райхсбанк – “Банка на германските провинции” се радва на пълна независимост още от 1951 година. Неин първи президент е Карл Бернард:

“Ние настояваме за независимост на банковата институция не заради високомерие или водени от мисълта за по-висок престиж, а защото сме дълбоко убедени, че валутната политика трябва да е надпартийна, политически независима и неутрална.”

Така и остават нещата чак до средата на 50-те години, когато Федералната република си възвръща своя суверенитет. Една след друга започват да изникват нови и нови институции, една от които е и Централната банка.

“Районните банки и Банката на провинциите се сливат. Така от Банка на германските провинции се ражда германската федерална банка – Дойче Бундесбанк”.

Това е записано в Закона за федералната банка, приет от германския бундестаг през 1956 година. Колкото обаче и да приветстват независимостта на новата финансов институция, не липсват и политици, които си позволяват ултиматуми към банкерите. Така напр. се твърди, че федералният канцлер Конрад Аденауер е желаел да разполага с малко повече влияние върху работата на банкерите.

“Централният съвет на банката, уважаеми господа, е напълно суверенен спрямо федералното правителство. Той е орган, който не е подчинен на никого – нито на парламента, нито на правителството. Затова и толкова по-голяма е отговорността, която носи всеки един негов отделен член.”

И въпреки това неведнъж се е стигало до ситуации, в която банкерите и политиците са били на различни мнения, напр. по въпроса за основния лихвен процент, за ревалоризацията спрямо други валути, или за използването на златния резерв на банката за покриването на дупки в държавния бюджет.

Днес обаче, както и в бъдеще германската Бундесбанк вече не определя, и няма да определя повече лихвената политика, защото германската марка вече я няма. Тя отстъпи място на еврото, а преди няколко години Германската федерална банка делегира голяма част от компетенциите си на Европейската централна банка.

За привикналите към стабилната германска марка германци преходът към еврото не беше лесен. За да стане възможен той федералното правителство постави две условия – ЕЦБ също да е напълно независима от политиката; и да отговаря за стабилността на общата европейска валута, т.е. да се грижи поддържане на ниска инфлация в еврозоната. Оптимистичен е тогава – през 1998 година - погледът напред към бъдещето на тогавашния финансов министър на Германия Тео Вайгел:

“Налице са всички условия, еврото да се превърне в също толкова стабилна валута както и германската марка. Освен това от повишаването на стабилността на финансовите пазари ще спечели и германската икономика, и аз съм убеден, че пътят, по който сега тръгваме, е верният път.”