50 години от смъртта на Ян Сибелиус

“Не всеки може да бъде проправящ гений, който проправя нови пътища, но като личност и явление, идващо от горите, ще си намеря скромно място”, констатира самоиронично финландският композитор Ян Сибелиус. Той се вижда като централна фигура в музикалния свят или пък като никой – според настроението. Починал преди 50 години, на 20 септември 1957 г., Ян Сибелиус играе първостепенна роля в музиката, особено в Англия и Америка. В Германия обаче не успява да се наложи така убедително. За това има вина не на последно място музикалният теоретик и философ Теодор Адорно, който упорито отхвърля финландския композитор като “бездарен”. Вероятно защото Сибелиус не споделя предпочитанието на Адорно към дисонантите ала Игор Стравински, който като много представители на новата музика катогорично отрича всичко друго, смята го за изостанало.

Сибелиус действително идва “от горите” на музикалната провинция. Роден през 1865 г. в Хеменлина, селище, разположено на север от Хелзинки, композиторът произхожда от фамилия на офицери, проповедници и чиновници. В дома на родителите му обаче музиката е на почит. Сибелиус учи цигулка, следва известно време право, след което се записва в музикалния институт на университета в Хелзинки. По-късно и сам преподава в този институт.

Изпълнен с любопитство към актуалното в музикалния живот, Сибелиус отива да следва в чужбина. Трудно намира обаче известни учители. Николай Римски-Корсаков в Петербург му отказва. Йоханес Брамс във Виена най-напред изобщо не пожелава да го приеме, въпреки препоръката на Феручио Бузони, който по онова време е учител по пиано в Хелзински. Сибелиус учи при по-малко известни преподаватели като Алберт Бекер в Берлин и Роберт Фукс и Карл Голдмарк във Виена. Освен от следването, се интересува от концертния живот. Запознава се с музиката на Арнолд Шьонберг, която намира впечатляваща, с тази на Клод Дебюси, която според него е изтънчена, но малокалибрена, както и с произведенията на Рихард Щраус, за тях казва, че са гениални, и с тези на Густав Малер, последните пък са прекрасни. Занимава се интензивно и задълбочено с авангардната музика.

Но не авангардната музика слага отпечатък върху музикалната на Сибелиус. За една камерна симфония на Шьонберг той дава следната оценка: “Нещата могат да се видят и така. Но това е мъчение за слуха. Резултат от пренапрягане на мозъка”. Смята за свое предимство това, че идва от провинцията, че е необременен от музикални влияния и по този начин може да развие свой индивидуален стил. Остава обаче отворен към всички стилове.

Сериозен отпечътък върху живота му слага политическото положение на Финландия през 90-те години на 19 век под властта на Русия. Особено след “Февруарския манифест” от 1899 г., който ограничава автономното право на Финландия, в страната се развива силно национално съзнание. На този исторически фон Сибелиус създава симфоничната поема “Финландия”, чийто финал според композитора е боен химн и химн на победата. Въпреки че този финал скоро се превръща в таен национален химн, заглавието официално не се назовава. На премиерата е представен под заглавие “Импромптю” и въпреки това години наред е забранен.

Сибелиус се вдъхновява и от финландските митове и финландския пейзаж. По мотив на епоса “Калевала” възниква симфоничната поема “Кулерво”. Гномите от финландските гори сякаш лудуват в нея. “Финландия” и Първа симфония биват представени в програмата на Световното изложение в Париж през 1900 г. Пейзажи на суровата, буйна природа, своеобразен ритъм и мелодичен патос отличават национално-романтичния период на Сибелиус. “Това е обикновен кич, допълнен с известни “северни” хармонизиращи маниери във вид на национален сос”, такава е пренебрежителната оценка на Густав Малер.

В по-късните си произведения Сибелиус е по-пестелив, седмата му симфония се състои само от една част. Композиторът е въздържан в емоциите и в по-късните си симфонии се концентрира върху класическите форми. Последната му творба е симфоничната поема за царството на горския цар “Тапиола”. След нея Сибелиус престава да композира. Настроен е така самокритично, че изгаря партитурата на осмата си симфония. Равносметката му е: “Завладян съм от чувство за дълбока и непоносима самота и разочарование от всичко, което съм направил.” Оттеглил се в имението Йервенпе, недалеч от Хелзинки, Сибелиус умира на 91 години. Последните 30 години от живота си не създава нито едно музикално произведение.