40 години от “Шестдневната война” в Близкия изток

�от още десетилетия наред като Арафат, Рабин и Шарон. Нещо повече: войната създава герои и митове, поставя отпечатъка си варху политическата култура и създава обществени проблеми, останали неразрешени до ден днешен. Подробности по темата от нашия близкоизточен наблюдател Петер Филип:

На 5-ти юни 1967 г. избухва третата война в Близкия изток. Тя остава в историята като “Шестдневната”, защото се оказва по-кратка от всички останали близкоизточни войни, в това число и последвалите я. Ала тя променя изоснови положението в региона: Израел окупира сирийските Голански възвишения, йорданския Западен бряг и контролираната дотогава от Египет ивица Газа. По този начин Израел започва да контролира цялата историческа област Палестина, където съгласно решенията на ООН от 1947 г. е трябвало да се създадат една еврейска и една арабска държава. Арабският свят не се примирява с това решение. А за повечето израелци войната на фона на разпространяваните от Кайро и Дамаск заплахи представлява борба за оцеляване:

“Арабският народ е твърдо решен, да прочисти Палестина от вашето присъствие. Подредете си куфарите и напуснете Палестина, преди да ви донесем смърт”

Радио Кайро на 5-ти юни 1967 г. Ахмед Шукейри, първият председател на ООП заплашва, че организацията му само чака възможност “да изхвърли евреите в морето”. Действителността и ходът на войната обаче са много далече от подобни лозунги и заплахи: израелските ВВС изненадват и разрушават за един час египетската авиация. Египетските сухопътни сили го обръщат на бяг, Израел не среща особени затруднения от тях. По подобен начин протича войната и срещу Сирия и Йордания през последвалите няколко дни.

Относно причините за войната съществуват спекулации, че Москва се е опитала да спечели повече влияние в региона чрез този въоръжен конфликт. Това обаче съвсем не е доказано. Египетският президент по онова време Гамал Абдел Насър очевидно вярва, че чрез покер за влияние ще може да влезе в историята като великоарабски лидер: той обявава пълна мобилизация и издига искане за изтегляне на силите на ООН, разположени по демаркационната линия след похода на Синайския полустров през 1956 год. Генералният секретар на Световната организация У Тан изпълнява това египетско искане. Сините каски напускат и Тиран, тесния проток в южния край на залива Акаба. В Кайро решават да заемат напуснатите от ООН позиции и да затворят протока за израелските кораби. Въпреки, че Израел определя точно това като “казус бели” – причина за войната. Неразличавайки истинската опасност президентът Насър заявява през египетските военни:

“Те ни заплашват с война, евреите. Моля. Готови сме за война”.

Израел също мобилизира войските си. Вашингтон предупреждава израелците да не реагират прекомерно остро. Москва дърпа юздите на Египет да не нанася удар. Идвете супер-сили обещават на своите фаворити помощ, само тогава, когато не започват първи бойни действия. Израелските военни настояват да се побърза, но премиерът Леви Ешкол се колебае. Поне до момента, в който назначава за министър на отбраната Моше Даян, героя от войната на Синайския полуостров през 1956 г. Даян решава да атакува на 5-ти юни 1967 г. Шест дни по-късно войната е приключила и премиерът на Израел Леви Ешкол обявява следното пред Кнесета в Ерусалим:

“Заплахата за Ерусалим е премахната. Също и срещу равнината по крайбрежието и за селищата на север. Или в ивицата Газа. Премахната е заплахата срещу Негев и Галилея, армията контролира Синайския полуостров до Суецкия канал. Западния бряг на река Йордан и Голанските възвишения. Свободно е преминаването през протока Турн и Ейлатския залив. Ерусалим е обединен. За пръв път от основаването на държавата евреи се молят край Стената на плача.”

Шестдневната война довежда до края на проповядвания от Насър панарабизъм и бележи началото на обръщането към ислямската религия, където мнозина араби се надяват да открият илата, която не успяха да им дадат нито национализма, нито комунизма. Още по-малко пък – западът.

Мнозина израелци хранят надежди за мир срещу връщането на окупираните територии. Изминават обаче години, докато приемникът на Насър Ануар Садат сключи мир и получи срещу това обратно Синайския полуостров. Още по-дълго време е нужно, докато Йордания се откаже от претенциите си за Западния бряг и палестинците започнат преговори с Израел. С Израел междувременно е преговаряла и Сирия, но нещата са още твърде далеч от връщане на Голанските възвишения и сключване на мирен договор. Събитията около палестинската интифада и борбите за властта сред самите палестинци, както и суравите израелски действия срещу палестинците засега убиват в ивицата Газа и на Западния бряг всяка надежда, че продължаващата междувременно 4 десителетия окупация може да има скорошен край. При това макар и както израелци така и палестинци да са разбрали от онзи месец юни на 1967 г., че не могат да унищожат или прокудят едни други и че не е задължително да се обичат, но трябва да живеят в съседство.