1995-2019: пълното овладяване на България | Новини и анализи от България | DW | 17.09.2019

Посетете новия уебсайт на ДВ

Разгледайте новия дизайн на dw.com. Все още не сме готови. Вашите впечатления ще ни помогнат да подобрим новия вид на уебсайта.

  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

1995-2019: пълното овладяване на България

Всеки трябва да знае и помни това: когато държавата заприлича на криминалния си контингент, няма граници, които да не могат да бъдат прекрачени. А България е тръгнала точно по този път.

Протест в подкрепа на Иван Гешев

Кадър от протест в подкрепа на Иван Гешев

Коментар от Ясен Бояджиев:

Има ли граници, които властта не би преминала, за да се разправи с опонентите си и да защити териториите си? Този въпрос рядко е отеквал така ясно, както след събитията от последните дни.

"Оптимистичната" гледна точка

В множеството коментари се очертават две основни гледни точки. Едната е, бих казал, плахо оптимистична. Или най-малкото - не толкова песимистична, колкото другата. С две думи тя гласи: това е дъното, повече няма накъде.

Когато кафявата интернет-бухалка на властта пусна голите снимки, за да изнудва един от кандидатите за кмет на София, а след това най-различни медии се възмутиха и разграничиха от нея, мнозина  изразиха крехка надежда, че така повече няма как да продължава и че е дошъл денят, след който вече поне ще е ясно какво НЕ е журналистика.

После, когато се разигра сценарият с „готвения преврат“, а докараните с автобуси малки, големи и още по-големи мутри плъзнаха по улиците, за да компрометират и обезсилят протестите срещу избора на главен прокурор, някои казаха: „Какво толкова? Номерът е левашки и изтъркан. И само издава безсилието на сценаристите“.

Когато пък Силвия Великова бе първо отстранена (защото не припява в хора, поддържащ кандидата за главен прокурор), а след няколко часа - възстановена, мнозина заключиха, че поръчителите са се уплашили и че истинската журналистика все още има съпротивителни сили.

Ясен Бояджиев

Ясен Бояджиев

По-песимистичната гледна точка

Аз лично споделям другата, по-песимистичната гледна точка, според която граници и дъно по-скоро няма. Тя, впрочем, много бързо бе потвърдена от реалността. Когато например повечето от най-масовите „медии“ (включително т.нар. обществена телевизия) дружно се впуснаха да изпълняват спуснатия им отгоре сценарий с „държавния преврат“ и се наредиха плътно до кафявия сайт, от който преди това се разграничаваха. Така границата между журналистика и НЕжурналистика пак беше грубо прегазена - защото да заливаш публиката си с помия и да я лъжеш напоително в праймтайма е горе-долу едно и също.

Да, вярно е, че номерът с контрапротестите и провокаторите е стар. Само че никога не е бил прилаган в такава двойно извратена форма (плащаш на някого, за да се прави, че друг му е платил да протестира срещу теб). И не е вярно, че не минава. В последните дни разни лица обикалят студиата, за да повтарят, че на протестите е имало "яки момчета с черни потници и по чехли", което показвало, че “криминалният контингент и групировките се чувстват засегнати“ от избора на главен прокурор. За хора, които могат да прибегнат до такава мерзка лъжа, граници няма - те не биха се спрели пред нищо.

Накъде се движим

За случая със Силвия Великова ще си позволя да кажа повече, понеже съм преживял нещо подобно преди много години, а сравнението от една по-далечна перспектива дава възможност да преценим накъде се движим. Преди почти 24 години, след няколкомесечни протести срещу цензурата в „Хоризонт“, бяха уволнени седем журналисти. Между тогавашните и днешните събития има много прилики, така че човек би могъл да си каже, че нищо не се е променило. Изпълнителите са от същия тип хора, назначени, за да изпълняват поръчки. За действията си те пак дават някакви идиотски обяснения като „несъответствия с длъжностната характеристика“ и „отклонения от технологичната дисциплина". Пак говорят небивалици за плурализма, по чиято логика истината може да се пуска само ако за баланс се тиражират и лъжите. Посмъртно крият кой им е наредил, въпреки че накрая самите те отнасят последствията.

Тук някъде започват разликите, които показват, че все пак за тези 24 години промяна има. Но тя не е към по-добро. Тогава поръчителите бяха общо взето известни. И бе съвсем ясно, че уволнението е политически мотивирано. Днешното отстраняване е нещо като криминален акт на „неизвестни“ извършители. Поръчителите дружно твърдят, че нямат нищо общо и дори се изкарват жертва на нечий заговор.

Освен това за 24 години нивото и на изпълнителите, и на поръчителите е спаднало драстично, което отразява общата кадрова тенденция към все по-дълбока професионална, интелектуална и морална нищета.

Редакцията препоръчва

Тогава беше по-леко

Публичната и медийната среда също се сгромолясаха през тези 24 години. Затова, от дистанцията на времето, дори ми се струва, че на уволнените тогава им беше по-леко. Хората, събрали се през 1995 да протестират срещу цензурата на „Драган Цанков“, бяха поне толкова, колкото сега трудно се събират и на най-големите митинги. Днес широките народни маси отдавна не се вълнуват от свободата на словото. "Заслугата" за което е и на самите медии.

Тук една „дребна“ подробност, за която вероятно не всички си дават сметка. Силвия Великова бе отстранена не само защото не си мълчи, а преди всичко защото знае. Защото е единственият човек в това радио, който разбира, следи, помни и може да обясни на аудиторията безобразията и зависимостите в специфичната и оплетена в процедурни хватки прокурорско-съдебна тема. В повечето от най-масовите медии такива хора отдавна няма. Ако Силвия бе уволнена (каквито случаи изобилстват на други места), тя просто нямаше да може да си намери работа. Знаещите са опасни, вредни. И затова са нежелани.

Преди 24 години още нямаше Закон за радиото и телевизията, СЕМ, "обществени" медии и частни телевизии, а България не членуваше в ЕС. Въпреки това, или може би именно заради това, имаше надежда. Надежда, че промяната предстои. Че по-доброто бъдеще се вижда на хоризонта.

Лика-прилика

Всеки може да прецени какви надежди има днес. Когато огромна част от медиите са овладяни, прочистени и заключени на територията на НЕжурналистиката, а подчиняването на малкото все още съществуващи изключения изглежда въпрос на време. Когато и самата държава е завладяна, а институциите ѝ са подчинени и впрегнати в една все по-открито репресивна машина.

Онези, които си поръчаха мутрите по улиците, като манталитет и начин на действие са си лика-прилика с тях. А когато държавата заприлича на „криминалния си контингент“, няма граници, които да не могат да бъдат прекрачени.