Шпионите, станали политици | Новини и анализи по международни теми | DW | 09.02.2012
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

От света

Шпионите, станали политици

Андропов, Буш, Путин, Кинкел, Панета, а сега и Унгуряну: всички те са го направили - прескочили са от шпионажа в политиката. Нормално, ще кажат едни. Опасно, ще отвърнат други. Кой е прав?

Александър Андреев предупреждава, че тайната и явната власт не бива да си сменят шапките.

По време на Студената война те много често стигаха по царския път до върховете на държавата. И на Изток, и на Запад хората по високите позиции в тайните служби сякаш бяха орисани да влизат в политиката. Та нали тъкмо те притежаваха „тайното знание” за най-важните въпроси на властта: кой е с нас и кой е против нас? Откъде и от кого може да се очаква дестабилизация на статуквото? Малко преди края на Студената война великите сили САЩ и СССР издигнаха своите топ-шиони до най-високите постове. През 1982 година дългогодишният председател на КГБ Юрий Андропов стана Генерален секретар на КПСС, а през 1989 година Джордж Буш (старши) спечели президентските избори в Съединените щати. След разпадането на Източния блок съмнителната традиция не пресъхна. Бившият шеф на германското разузнаване БНД Клаус Кинкел стана външен министър, офицерът от КГБ Владимир Путин оглави Русия, а Леон Панета от шеф на ЦРУ беше назначен за министър на отбраната на САЩ. Последен в тази листа се нареди Михай Ръзван Унгуряну, който беше предложен за премиер на Румъния.

Шпионите - непоправимо "увредени"

Wladimir Putin Regierungschef Russland

Путин - кагебеецът, който застана начело на 140-милионна Русия

Естествено, всички тези различни политици не бива да се подвеждат под общ знаменател. Някои измежду тях по произход не са професионални шпиони, а оглавяват тайните служби само временно, като партийно-политически назначения. Налага се и още една важна уговорка: има голяма разлика между практиката в съветския блок и в западните страни по време на Студената война. В бившите комунистически държави важеше един принцип, установен още по времето на Ленин и Сталин: шефът на тайните служби е ключова фигура по всички въпроси, свързани с удържането и консолидирането на властта. Тези хора нито имаха демократична легитимация, нито подлежаха на демократичен контрол. Нещо повече: те произволно се разпореждаха с живота и смъртта на милиони. В същото време от другата страна на Берлинската стена тайните служби се третираха най-вече като информационни отдели, подчинени на политическата власт, над които се упражнява обществен контрол.

Независимо от тези разлики, закономерно трябва да се зададе въпросът: не крие ли неочаквани опасности осцилацията на едни и също хора между политиката и шпионажа? Защото тези две професии и дейности сериозно се разминават в своята интимна същност. Хората от тайните служби играят сенчести и тайни игри, те са, тъй да се каже, професионални лъжци, от тях се очаква не да държат убедителни речи и да притежават харизма, а да си мълчат и да бъдат съвършено незабележими. На всичкото отгоре те по служебна характеристика са натоварени със задачата да нарушават законите на чужди държави, за да набавят изгоди за своята. И обратно: политикът е демократично легитимирана фигура, която говори и действа в публичното пространство и – поне на теория – не бива да лъже и да нарушава законите. Накратко: особено когато става за морално поведение, професионалните шпиони се оказват неподходящи за политически постове. Просто защото имат непоправими професионални увреждания.

Безценната "зестра" на шпионите

И още нещо. В либералните демокрации с годините се е наложило разделение между вътрешни и външни тайни служби. При това тези служби целенасочено са лишени от пълномощията на прокуратурата и полицията, тоест – нямат право да употребяват сила. Чрез тези демократични ограничения свободният свят се опитва да притъпи хроничните опасности, които идват откъм тайните служби.

Mihai Razvan Ungureanu

Унгуряну - изключение, което потвърждава правилото

В една демократична държава външното разузнаване е най-вече нещо като информационно обслужване на правителството, при това то набира 90 процента от своята информация от открити източници. Докато вътрешните тайни служби следят главно за тенденции и деяния, които застрашават конституционния ред вътре в държавата. И в двата случая се трупат сведения, а тъкмо този факт – колкото и невинно да звучи – ни връща към проблема с шпионите, преминаващи в политиката. Защото, оказва се, в тайните служби те са натрупали безценни съкровища от информация за най-важните тайни от вътрешната и външната политика на държавата, че дори за личния живот на политиците – ако допуснем, че не са се много-много церемонили с подслушванията и наблюдението. Тази тяхна „зестра” естествено може многократно да ускори политическата им кариера.

Впрочем, Михай Ръзван Унгуряну е изключение, но изключение, което потвърждава правилото. Преди да оглави шпионажа, той работеше в гражданския сектор, а после влезе в политиката. В тайните служби навярно са го пратили, за да постегне юздите на старите кадри от Секуритате – едно политическо решение, което има многобройни аналози в международната практика. Сега обаче той се връща в политиката и можем само да се надяваме, че не се го заразили духът и нравите, които царят в посткомунистическите тайни служби.

Автор: Александър Андреев, Редактор: Даря Попова-Витцел

Редакцията препоръчва

Реклама