Уютът на ″турското робство″ | Новини и анализи от България | DW | 10.02.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Уютът на "турското робство"

Онези, които така ревностно бранят словосъчетанието "турско робство", не си искат точно "робството". Носталгията им е по-скоро по утробния уют на предмодерността, твърди Александър Андреев в коментара си.

„Който контролира миналото, контролира бъдещето”, пише Джордж Оруел. Спорът за т.нар. „турско робство” в България е всъщност точно опит да се постави под контрол миналото, за да се управлява бъдещето. Защото от това, което имплантираш в главите на децата за миналото на страната им, зависят техните бъдещи убеждения като зрели хора. Така „турското робство” се оказва могъщ инструмент за подклаждане на регионални предразсъдъци, подозрения и вражди, които вместо да бъдат замразени в миналото на 19 век, автоматично се пренасят в бъдещето на 21-то столетие.

Alexander Andreev, Leiter der bulgarischen Redaktion bei der DW und Übersetzer

Александър Андреев

Носталгията не е по "робството"

Онези, които се опитват чрез децата да ги пренесат в бъдещето, не са непременно някакви мазохисти или злодеи. И не си искат точно „робството”. Те си искат (за себе си, пък и за децата) онзи утробен уют на предмодерността, който отдавна се е изпарил. (Ако изобщо някога го е имало в идиличния му чорбаджимарков вариант.) За тези хора, които видимо нито желаят, нито могат да се пригодят към днешния свят - признавам, един доста напрегнат и недружелюбен свят, „турското робство” е опора и пъпна връв, която ги свързва с едно полуизмислено и във всички случаи силно митологизирано минало. С едни времена, когато селският мегдан задава най-далечния възможен хоризонт, когато хората се съобразяват не със закона, а с правилата на патриархалната общност, когато няма индивиди и индивидуални права, а само аморфни, многочислени групи като „поробители” и "поробени”, например. Тоест, за тях в "турското робство" просто се концентрира носталгията по нещо безвъзвратно отминало.

Когато лудостта е правило

Както се вижда, тук не обсъждам нито термините, нито историческите факти, а се опитвам просто да разбера откъде извира мощната, масова и леко налудничава подкрепа за словосъчетанието „турско робство”. И за съжаление се сещам за една мисъл на Фридрих Ницше: При отделния човек лудостта е по-скоро изключение, при групи като партии и народи тя е правило.

Редакцията препоръчва