Три теории, които може да са от полза за България в спора със Северна Македония | Новини и анализи от България | DW | 10.12.2020
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Три теории, които може да са от полза за България в спора със Северна Македония

Заради спора със Северна Македония сме изправени пред риска да получим исторически жълт или дори червен картон. Може дори да загубим играта служебно. Даниел Смилов представя три теории, които могат да помогнат на София.

Зоран Заев и Бойко Борисов. Кадър от 2019.

Зоран Заев и Бойко Борисов. Кадър от 2019.

Външната политика не бива да е аматьорско занимание, в което национал-исторически агитки се надвикват и обиждат без оглед на крайния резултат и качеството на играта. На Балканите, разбира се, емоциите в отношенията между държавите са изключително силни. Много е лесно народите и особено техните представители да се впуснат в излияния и обяснения - към другия отбор и към рефера - от които всички накрая да излязат омерзени и дори с пукната глава. Отношенията между България и Северна Македония в момента са в точката, отвъд която ще бъдат изречени неща и предприети действия, обричащи двете съседски държави на изолация, маргинализация, пропуснати ползи и ненужни спорове. Т.е. изправени сме пред възможността да получим исторически жълт или дори червен картон, а може дори и да загубим играта служебно.

България често се е оказвала в губеща позиция по отношение на македонската си политика: поне две национални катастрофи са били пряк резултат от нея. Разбира се, вината за тези трагедии може да е на съседите ни и на великите сили. Изглежда не сме случили нито на съседи, нито на велики сили, които да разбират претенциите и интерпретациите ни. Но това е нещо като природна даденост, своеобразен Ковид-19 във външната ни политика, с която трябва да се съобразяваме, като действаме максимално умно в неблагоприятна среда.

Теорията за рационалния избор всъщност е разработила модели на поведение именно в такава среда, в която всички играчи са егоистични и се водят от собствените си индивидуални или национални интереси. Ето поне три стандартни теоретични разработки, които може да са ни от полза в балканската ни политика:

Парето-равновесие и Наш-равновесие

За да е устойчиво решението на даден проблем, то трябва да отчита интересите и стратегиите на всички. Равновесието и устойчивостта се губят, когато едни печелят за сметка на други (Парето) или когато стратегиите на играчите взаимно се обезсмислят и стават безполезни (Наш). И Вилфредо Парето и Джон Наш са били “красиви умове”, които са прозрели и математизирали тези наглед прости истини. (За Наш дори има и филм с Ръсел Кроу).

Играчи, които търсят неравновесни и неустойчиви решения на проблемите, трябва да разполагат с големи ресурси, за да ги наложат въпреки волята на останалите. “Америка първа” на Доналд Тръмп е такава неравновесна стратегия. Все пак САЩ са все още най-мощната държава, но дори и за нея не е ясно дали може да си позволи такава политика в един многополюсен, глобализиран свят. (А пък и Тръмп загуби президентските избори.)

Българската политика на Балканите също е била често неравновесна, следваща принципа “България първа”. И на няколко пъти се е случвало така, че сме нямали ресурсите, с които да защитим тази неравновесна стратегия.

Най-трагичният такъв инцидент е бил през 1913 година след края на Първата балканска война. В Лондон и с участието на великите сили на 17 май се сключва международен мирен договор, според който България може да си гарантира територия по-голяма от санстефанската: българските окупационни зони в бившите територии на Османската империя са правили страната по-голяма от санстефанския идеал. Както се знае, обаче, голяма част от Македония не е била в тези окупирани от българските войски територии. Вместо да избере равновесното решение - да си гарантира с изрично споразумение вече придобитото - България тръгва срещу Гърция и Сърбия, за да вземе и Македония. Историята нататък е тъжна и известна: неравновесното решение се е оказало не по нашите сили.

В сегашната ситуация със Северна Македония ние също имаме неравновесна стратегия (макар и по въпрос с не толкова драматично значение): искаме да получим “признание” от съседите ни, че имат български произход, че нямат свой език и че идентичността им е изцяло нова и в този смисъл “изкуствена”. Ресурсите, с които разполагаме за да постигнем тази цел, са основно ветото за членството на Северна Македония в ЕС. Един трезв анализ би показал, че този ресурс не е достатъчен за налагането на подобна неравновесна стратегия, която не отчита интересите и действията не само на съседите ни, но и на останалите държави от ЕС. Не бива да забравяме, че ветото е коз, с който не може да се злоупотребява често: като го изцакаме още преди преговорите да са започнали, може да останем само със слаби карти в ръката си. А и най-важното - блокирането на Северна Македония и Албания носи в крайна сметка загуби и за България: регионът ни остава изолиран, неразвит и маргинализиран. Т.е. разчитаме на коз, с който може и сами да се прецакаме.

Дилема на затворника

Втората теоретична разработка разглежда “дилемата на затворника”: в нея целта на всички разследващи е да накарат заловените участници в криминална група да се издадат един друг. Ако един си признае, а другият не си признае, първият ще може да се измъкне за сметка на втория. И обратното. От чисто егоистична гледна точка за всеки заловен е най-добре да си признае и да натопи другите. Но ако всички се водят от егоистичния си интерес, те ще се издадат един другиго и всички целокупно ще се окажат в затвора.

Това е “дилемата на затворника”, която демонстрира, че следвайки индивидуална, егоистична рационалност, хората колективно може да вземат изключително глупави решения, които са вредни за тях самите. България и Северна Македония се вкарват в класическа “дилема на затворника” като разликата е, че не си признават взаимно не престъпления, а историята си. България иска Северна Македония да признае българския си произход и език. РСМ иска България да ѝ признае нацията и езика като основни атрибути на суверенитета. Рискът е накрая никой нищо да не признае и двете държави да се окажат в затвора на взаимната омраза и блокираните отношения за поне десетилетие.

Трагедията на общинската мера (The tragedy of the commons)

Ако едно село има общинска земя, всеки селянин има интерес да прати говедата си там на паша: изхранването им ще е безплатно. Ако всички едновременно си пратят добитъка да пасе, общинската мера ще се изпотъпче и унищожи. Трагедията е в това, че всички действат от собствена гледна точка рационално, а накрая общият ресурс е унищожен и всички губят. Презастрояването на морско крайбрежие е по-градски пример за селската трагедия - всеки има интерес да построи хотел на брега, но когато всички го направят, красивото крайбрежие изчезва.

ЕС е среда на взаимно сътрудничество, което е изгодно за всички. Общият пазар, свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали е своеобразна общинска мера, общ ресурс, от който всички се ползват. Стига да не се злоупотребява с него и всеки да го иска единствено за собствените си говеда.

Ветото на държава-членка върху обща позиция в този смисъл е инструмент, който трябва да се използва изключително внимателно. Ветото е всъщност гаранция, че твоята крава или магаре ще са първи на паша. Ако всички го използват, обаче, ЕС ще се разпадне и разгради. Мерата ще изчезне: т.е. най-силният просто ще си я огради.

Даниел Смилов

Даниел Смилов

Затова в ЕС истинската сила е “меката сила” - политиците и лидерите, които успяват да постигнат своето, без да го натъпкват в гърлата на другите. “Твърдите” Орбан и Качински може да изглеждат силни, но всъщност не са. И по всички важни решения ще бъдат маргинализирани и ще трябва накрая да отстъпват. А парадоксът е, че ако пък почнат да печелят, то ЕС просто ще се разпадне и тогава всички, а и те особено, пак ще са губещи.

България натрупа значителна “мека сила” на Балканите по време на председателството на Съвета на ЕС. Тогава всички ни видяха като конструктивния играч в региона, този, който търси и предлага взаимно-изгодни решения. И тогава постигнахме значителна победа в ЕС – обърнахме мнението на силно скептични към Балканите държави в полза на пълното интегриране на региона в съюза.

Сега сами се отказваме от “меката си сила” на регионален брокер и координатор, за сметка на уж “твърдото вето”. Да, ще спрем Северна Македония и Албания, но какво печелим, освен помпането на акциите на “патриотите” от двете страни на границата? И докога – през следващите 30 години ли?

От тази гледна точка промяната на позицията ни за Северна Македония е сигнал, че спираме да разбираме как фянкционира ЕС и как може да ни е полезен. “Българската крава винаги първа на мерата” е несъстоятелна политика: това е още една неравновесна стратегия, невъзможна за удържане.

 ***

Теориите за рационалния избор отдавна се използват в международните отношения. Например, политиката на ядреното сдържане по време на Студената война е била изградена изцяло върху тях. Може би е време и българската външна политика да започне да се основава на рационални теоретични модели, а не само на юнашки предания и романтични интерпретации на историята.

Подобно съдържание

Реклама