Три спомена за НРБ | Новини и анализи от България | DW | 26.08.2015
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Три спомена за НРБ

Разкрасените и изкривени спомени за НРБ са, уви, често срещано явление в днешна България. Да, в онази държава имаше и добри неща, но всекидневният живот нерядко беше див и безпросветен, твърди в блога си А. Андреев.

Носталгията по НРБ не само дразни всеки нормално мислещ човек. Тя тежко изкривява историята и обърква главите на новите поколения, които нямат собствени спомени от онова време. Тъкмо няколко собствени спомена ще запиша тук черно на бяло - без суетата да кажа всичко за НРБ.

***

Майка ми беше детска лекарка. През 1970-те години се водеше и „републикански консултант по детска кардиология”. Понякога я взимаха от болницата с хеликоптер, за да помага на деца в затънтени и недостъпни другояче села. Дотук всичко звучи добре, а здравеопазването на НРБ дори заслужава комплимент. Но на какво се натъкваше тя в тези села? Веднъж разказа: „Къщата е от пръст, покрита със слама, състои се от едно помещение. Няма електричество, няма канализация, няма вода. Вътре в собата - едно легло, в което заварих трите деца заедно с няколко малки прасенца. Казах им веднага да изкарат прасенцата навън, защото ще лепнат някоя зараза на децата. А те ми отговориха: „Докторке, те така се топлят. Вънка е студено, прасенцата могат да умрат. Пък дете ако ни умре - ще си направим ново”.” Толкова по въпроса за благоденствието и образоваността в НРБ през 70-те години на миналия век.

***

През 1977 година дослужвах военната си служба в Трудови войски. За няколкото месеца в N-ското поделение (такъв беше глупаво-надутият жаргон на опазващите великата военна тайна) станах свидетел на два „инцидента” между караула и обикновените войници. Войниците по правило бяха от ромското и от турското малцинство, а въоръженият караул - от българското мнозинство. Веднъж едно момче се опита да излезе без разрешение от казармата, караулът откри огън и му откъсна ръката. Друг път вкараха в ареста войниче, което предишната седмица беше избягало за няколко дни. Охраняваше го същият наряд, който го беше „изпуснал” и вече беше получил съответното наказание. След едно здраво пиянство караулните го хвърлиха с главата надолу от покрива на караулното. Момчето умря на място. Да коментираме ли хуманизма на онова общество и начина, по който „решаваше” проблемите с малцинствата?

Andreev Alexander Kommentarbild App

Александър Андреев

***

НРБ ми причини зло, което няма как да бъде поправено: вкара ме за две години в казармата, където по цял ден трябваше да стрелям, да изучавам химическите оръжия, да слушам фатмашки простащини и да вися с калашников пред едно парцаливо знаме. Все едно да те вкарат без вина в затвора. Да, казармата тогава играеше и известна социализираща роля за някакъв процент момчета, които нямаха никакви културни и цивилизационни натрупвания. (Защото в НРБ част от хората наистина живееха доста първобитно.) Но цялата тежка, скърцаща, вмирисана, жестока и безнадеждно остаряла конструкция, наречена БНА (Българска народна армия), която година след година поглъщаше невероятни суми, беше просто огромен и ненужен цирей. А ако Турция и Гърция наистина бяха тръгнали да нападат НРБ (както непрекъснато ни плашеха ЗКПЧ-тата и фатмаците) - първо, щяха да ни прегазят за половин ден, и второ - половината от нас щяха да измрат. За какво? Защо за тези две години не ме пратиха в старчески дом - да помагам на хората, вместо да пея кръвожадни песни по прашните плацове.

***

Сред най-близките ми роднини двама бяха „лежали”, единият - в Белене. (Част от другите ми роднини обаче бяха от „новата власт”.) Бившите лагерници до смъртта си се срамуваха и страхуваха да говорят за репресиите. Едва сега си представям защо: как да разказваш за тези ужасни страдания и унижения, без да се разпаднеш като личност? На следпреходните поколения трябва веднъж завинаги да се обясни каква страна е била НРБ след 1945 година: за десетките хиляди избити и вкарани в лагерите, за чудовищната и нелепа индустриализация, преместила милиони хора в недоправените градове, за цялото онова „социално инженерство”, което навярно зачена днешното българско общество: без морален ориентир, без демократични рефлекси, без адекватни елити.

Редакцията препоръчва