Тогава бях на 12 | Новини и анализи от България | DW | 10.11.2014
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Тогава бях на 12

"Лошо ли е, че Тодор Живков вече няма да ни управлява?" - "Лошо ли? Много е хубаво даже!" Събитията от 10 ноември 1989 година през очите на 12-годишно дете.

В моя детски живот онзи 10 ноември беше ден като всички останали. Само родителите ми не бяха същите. Суетяха се странно, пушеха нервно и току си подшушваха нещо.

„Какво ви е?”, попитах ги на вечеря. „Нищо, нищо, всичко е наред”, отвърнаха. „Не ме баламосвайте, криете нещо”, подължих да упорствам. „Като си легне сестра ти, ще ти разкажем”, обещаха ми те и започнахме да вечеряме. Беше много мълчалива вечеря, но не тягостно, а трепетно мълчалива. Предусещането ми за буря не ме излъга.

„Виж какво, слънчице, случи се нещо важно: Тодор Живков вече няма да ни управлява.” „Ама как така, да не би да е болен?”, попитах притеснена. Нали ме бяха учили, че той ни е вожд и учител, че от него зависи нашето, моето благоденствие. „Не, не е болен, просто вече няма да ни управлява”, обясни ми мама, а аз попитах: „Това лошо ли е?”. И тогава се намеси татко: „Лошо ли? Много е хубаво даже!”. Двамата се спогледаха и решиха: „Голяма е вече, трябва да знае”. И започнаха да разказват: за годините на дядо ми в лагера в Белене; за баба ми и първия ѝ мъж, който една вечер бил отведен от някакви партийци и никога повече не се върнал; за една жестока и безмилостна система, наранила живота и на тези две любими същества, които сега ме гледаха в очите и не спираха да говорят.

„Но нищо от това няма да разказваш навън, чуваш ли! И да не си посмяла да говориш за тия неща в училище! Още не знаем какво точно ще става. Може и нищо да не се промени. Затова ще мълчиш, разбра ли!”. С тези думи приключиха разказа си и ме изпратиха да си лягам. На следващата сутрин се събудих сякаш друга, а няколко седмици по-късно вече се чувствах като нов човек. Промяната се беше случила и аз бях част от нея. Бях длъжна да съм част от нея. От главата до петите бях накичена със значки и лепенки на СДС, ходех по митинги и се интересувах живо от случващото се в моята свободна страна.

Няколко години по-късно вече осъзнавах колко наивна съм била. И много се срамувах, тъй като истинската промяна, в която толкова силно бях вярвала, така и не настъпи.

Днес вече не изпитвам срам. Защото знам, че на 12-годишните им е простено да вярват в чудеса.

Редакцията препоръчва

Подобно съдържание