Те живеят в чакане и в страх, не в Германия | Новини и анализи от Европа | DW | 09.08.2017
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Те живеят в чакане и в страх, не в Германия

Германия има проблем. Бежанците изведнъж станаха невидими. Но какво се случва в главите им? Те се чувстват под всеобщо подозрение, а в същото време - по инстинкт от родните си страни - не вярват на германските власти.

Държавата трябва да внимава да не ги изпусне, пише в своята колонка нашият колега Джафар  Абдул Карим. Предлагаме Ви я със съкращения.

Отидох в този приют за бежанци в Хамбург с един въпрос: Кой всъщност е бил 26-годишният Ахмад А., който наскоро уби с нож един човек в хамбургски мол и рани още четирима? Защото Ахмад е живял тъкмо в този приют.

Неговият съквартирант най-напред ми разказа, че Ахмад бил много религиозен и стигал до крайности. Веднъж нахлул в общата им стая и му забранил да слуша музика. Грях било. През последните седмици от прозореца на статията той редовно призовавал гръмогласно мюсюлманите към молитва. Други хора в приюта ми казаха, че Ахмад държал флага на „Ислямска държава” в стаята си, трети твърдяха, че пушел трева и бил изключително лабилен психически.

"Много пъти сме се оплаквали от Ахмад пред управата на дома, но никой не ни обръщаше внимание. Не ни взимат на сериозно, ние сме просто някаква бройка", каза ми един млад човек.

Не знаят къде ще бъдат утре

През този един ден аз се запознах с повече от десетима млади мъже, които по цял ден се чудят какво да правят. Един слушаше музика, друг тъкмо се връщаше от пазар, трети готвеха заедно в кухнята, четвърти играеха баскетбол. Няколко души си дойдоха от работа – работят на черно, разбира се, обикновено по кухните. Има и такива, които ходят на курсове по немски. Мнозина обаче вътрешно са рухнали. Седят по цял ден в стаята, ядат, пият, общуват по "Уотсап" със семействата си. И това е. После лягат да спят.

Journalist Jaafar Abdul Karim (Jaafar Abdul Karim)

Джафар Абдул Карим

Много от тези хора са си мислели, че след година-две всичко ще им е наред: език, жилище, работа, ще се съберат пак със семействата си. Тези надежди отдавна са се стопили. Службите продължават да обработват молбите, мнозина от хората в приюта още нямат разрешение за пребиваване. Борбата им с немския език е тежка. Курсът за начинаещи им дава някаква основа, но за да проговорят, на тях им трябва контакт с немскоезични събеседници. И много упоритост. Да си намериш жилище в Хамбург също не е лесна работа, дори за местен човек. Колкото повече време минава, толкова по-силна става и тревогата за семейството у дома. И почти никой от тези хора не знае накъде ще бъде след половин година.

Те живеят в чакане и в тревоги, а не в Германия. Да, физически са тук, но в мислите си не са – и не знаят къде ще бъдат утре. Мнозина от тях се чувстват жертва на германската политика. Усещат, че "горе" нещата са в застой. В същото време обаче и те самите трябва да се напънат: да научат езика, да си намерят работа и жилище, да се интегрират в Германия. И да имат търпение, много търпение. Вярно, че някои са успели, но повечето не са.

Редакцията препоръчва

Не вярват на властите и се чувстват безпомощни

Тревожно е, когато толкова много млади хора се чувстват изоставени. Държавата трябва да внимава да не ги изпусне. Мнозина от тях имат чувството, че не получават достатъчно подкрепа. Нямат перспектива, търсят опора. Там се случват неща, които ние не виждаме и за които сякаш не ни е грижа. Хората се групират по националности, афганистанци срещу араби, или пък по политически възгледи – за или против Асад в Сирия. Тези конфликти са ни безразлични. Преди година-две ние се възмущавахме, когато гледахме кадрите с огромните маси чакащи хора. Сега тези хора вече са невидими, но повечето от тях все още живеят в приюти за бежанци.

Непрекъснато ги чувам да казват: властите не ни искат, тъкмо затова непрекъснато ни блокират и изобщо не ни изслушват! Това тяхно усещане не бива да се задълбочава. От живота в родните си страни те са свикнали да нямат доверие на властта. А сега същото им се случва и в Германия. Гневни са, че никой не е обърнал внимание на оплакванията им срещу Ахмад. Защо никой не реагира? Защо полицията не го постави под наблюдение, след като всички знаеха, че е ислямист?

Недоверието им към властите и чувството за безпомощност се задълбочават допълнително и от факта, че двете страни просто не се разбират, включително и в буквалния смисъл. Когато полицията дошла да ги разпитва за Ахмад, разговорите се водели на немски. Един бежанци разбирали, други – не. И полицията си тръгнала почти с празни ръце. Но нима няма преводачи или пък полицаи, които говорят арабски, когато трябва да се свърши такава важна работа?

Deutschland Flüchtlingsheim, das Zimmer und der Nachbar von dem Messerattentäter in Hamburg (J. Abdul-Karim)

В този блоков контейнер е живял Ахмад А.

"Споменават ни само когато се случи нещо лошо"

В приютите за бежанци има нужда и от много просвета: за Германия, за работата на администрацията, за политическата система в страната. Властите би трябвало да намерят посредници – германци от арабски произход, които познават културата и знаят езика. Това ще създаде повече доверие. И двете страни са в дълг: администрацията трябва да работи по-добре, а бежанците – да имат повече търпение.

Недоверие бежанците изпитват и към медиите. "В началото всички ни обръщаха внимание, а сега ни споменават единствено когато се случи нещо лошо", казват те. Усещането им е, че щом са араби и мюсюлмани, в очите на хората те по дефиниция се превръщат в терористи.

Много от тях навярно ще останат в Германия. Историята се повтаря: през 1980-е години дойдоха ливанците и палестинците, през 1990-е – бежанците от войната в бившата Югославия. Много от тях останаха в Германия, но не всички се интегрираха. Ако искаме тези хора да станат добре интегрирани наши съграждани, ние трябва да се поучим от историята и да вземем на сериозно техните страхове и грижи. Трябва да ги изслушаме и да не ги забравяме. В противен случай скоро може да възникне паралелно общество, при това – не само в приютите за бежанци, но и в главите на самите бежанци.

Джафар Абдул Карим (35 г.) е водещ на тв-предаване на ДВ "ШабабТок", което има многомилионна публика в арабските страни. Роден е в Либерия, родителите му са от Ливан. Джафар Абдул Карим е израснал в Ливан и Швейцария, учил е в Германия, Франция и Англия. Авторската му колонка се казва приблизително: "К'во става, Джафар?"

Реклама