Териториални срещу глобални българи | Новини и анализи от България | DW | 15.05.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Териториални срещу глобални българи

Ресурс за нацията ли са българите в чужбина или трябва да бъдат отписани? От егоизъм ли са заминали или страната им ги е прокудила? Разделението в нацията около промените в Изборния кодекс коментира Ивайло Дичев.

Размяната на отворени писма през разнообразни медии около недомисления Изборен кодекс можем да гледаме по различни начини. От една страна, парламентът показа своята некомпетентност, от друга - псевдопатриотите пак насъскват гражданите едни срещу други, от трета - шоупрограми и сайтове продават стока през скандали. Но темата, която сблъсъкът повдига, е много важна: става дума за това как мислим българската нация във времето на глобализацията.

Кои са българи – тези, които са тук физически или и тези, които поддържат някаква духовна връзка с държавата? Да ги наречем: териториалните българи и глобалните българи.

Тезата на териториалните само отчасти откриваме у националистите в парламента, които официално се борят само срещу емигрантите от турски етнически произход. Откриваме я най-ясно в писмото на Мира Асенова и Новели Зарева на сайта „Между редовете“, обиколило впоследствие многобройни медии. Двете млади жени изказват раздразнението си от изявите на българските емигранти, и по-специално г-жа Хамбарджиева, чието интервю по скайп гледали в Шоуто на Слави. Обидата идва от неравното третиране: всъщност онези отвън били привилегированите - приемат ги в президентството без записване, грижат се за техните секции, докато тук стоим на гигантски опашки „с вашите родители, баби и дядовци с паркинсоновите ръце, беззъбите усмивки и изкривени от артрита кости“. Това последното е много красноречиво. Териториалните са останали да гледат бабите и дядовците, от техните данъци се плащат пенсиите на изоставените родители на глобалните и изборните секции зад граница. Откъдето и най-голямата несправедливост – внушението, че там, в чужбина заминава елитът на нацията, тук остават едни нещастни аборигени.

Разделението в българската нация е драматично

„Ние, „аборигените”, можем да ви дадем отговор защо гласуваме или не гласуваме, но вашите мотиви са ни неизвестни. Но твърдите, че сте неравнопоставени, правата ви били нарушени, демокрация не ви достига. И на нас не ни достига демокрация, но ние сме тук, не сме избягали. Все някой трябва да остане да продължи българския ген, да създава деца, които няма да говорят български с английски акцент.“

В коментарите под писмото тезата се изостря още повече, често от по-възрастни и доколкото се ориентирам - леви потребители: „Щом милееш за България, защо си забегнала през девет морета в десето, родолюбците стоят и работят за Родината си!“, „Аман от такива дистанционни патриоти!“

Тезата на глобалните, зад която застана президентът с ветото си, са на по-високо интелектуално ниво, доколкото те боравят с принципи на демокрацията и гражданските права. Те искат да бъдат част от нацията и са обидени от това, че някой иска да ги отпише. „Да съхраним България, неразделена от предразсъдъци и граници“ призова една от активистките на глобалните българи, Мария Спирова.

Но зад тази позиция също има прагматични мотиви. Основният е икономически – българските емигранти се представят като най-големият инвеститор в България. Красимир Гаджоков (отворено писмо, отговор на Асенова и Зарева): „Ние допринасяме: по-скромно, но достатъчно съществено, за всичко изброено. Правим го чрез данъците върху средствата, които изпращаме в България; чрез данъците за домовете, които милиони от нас имат в Родината; чрез заплатите и осигуровките на хората, чиито услуги и стоки получателите на изпратените от нас средства изразходват в икономиката на страната.“

Ivaylo Ditchev

Ивайло Дичев

Въпрос на дебат

Какво изобщо значи да си някъде в един отворен свят? Да плащаш данъци, отговарят териториалните, но веднага се появява контрааргументът: ами ако имаш къща в България, нали плащаш данъци за нея? Аргументите, че ако си в чужбина, няма да търпиш последиците на безотговорен свой вот, не са съвсем честни – ще се случи нещо с имота ти, ще се случи нещо с родителите ти, с перспективата някой ден да се върнеш. Децата ти да говорят български, казват териториалните – на което глобалните отговарят с битката за български училища по света. Нека кажа, че по въпросите на гражданството няма правилно решение, различни нации го решават по различен начин, въпрос на дебат, на политическа битка. Е, да се учудваме ли, че този дебат избликва сега, по повод Изборния кодекс.

Много от емигрантите ни са в елитни учебни заведения, някои на високоплатени длъжности и това се мисли като един интелектуален ресурс за страната, за да не кажем „лоби“ на България по света, такова каквото отдавна имат страни като Полша, Израел, Гърция. Разбира се териториалните опоненти тутакси контрират с примери за българи, които „мият чинии“ с дипломи за висше образование. Успели ли са нашите сънародници, емигрирали зад граница? Ресурс ли са за нацията? Да им завиждаме или да се възхищаваме? Заминали са от егоизъм, за да си оправят живота или са били прокудени, защото родината не е имала нужда от тях? Справедливо ли е само защото си се родил на едно място да ти плащат 10 пъти по-малко?

Тези въпроси не са лесни, те раздират дълбоко съвременното ни общество. Днес няма младеж, който да не е поставен пред мъчителната дилема: да замина или да остана? Успели ли са българите в чужбина по определение или става дума за оптическа илюзия, при която медиите ни показват само успелите, а мъките и униженията по интегрирането в чуждото общество не са им интересни? Нашите съграждани от чужбина, които заеха позиция по Изборния кодекс със сигурност са активни, образовани, отговорни хора – но това не означава, че такива са всичките два милиона българи зад граница, много от които са тъкмо „миячи на чинии“ или просто не искат по никакъв начин да поглеждат назад.

Редакцията препоръчва

Митични надежди

Към подводните течения на този дебат трябва да добавим и демографското въображаемо, което у нас упорито отказва да приеме единственото познато решение в развития свят: имиграцията компенсира ниската раждаемост. Наместо това, българските медии са се вкопчили в бабешката национална мечта – някой ден децата ще се върнат, затова дай да пазим детската стая непокътната. Вероятно ще се върнат, но когато се пенсионират, казвам аз, ала това е друга тема. Въпросът е, че нашите хора в чужбина функционират като един вид мит, който решава драматичния проблем на държавата: умираме ако не привлечем имигранти, но мразим чуждите, за това няма да ги пускаме. Решението – един хубав ден децата ще се върнат.

Другата митична надежда, която някои тук проектират върху сънародниците ни зад граница, е че те, като живеещи в по-демократична среда, ще гласуват „правилно“ и ще ни помогнат да променим системата. Нали това беше целият зор зад електронното гласуване? Идеята е общо взето дясна; срещу нея обикновено възразяват левите и май особено русофилите (защо не се надяват на българите в Русия, не разбирам). Така или иначе отношението към емигрантския вот е заменило старите идеологически деления. Впрочем с разцепването на старото ДПС разделението вероятно ще навлезе и там - ще имаме едни териториални и едни глобални етно-турски избиратели. Нека сме наясно, няма правилно гласуване, българите в София, в Сиатъл и в Анкара имат право да формират политически позиции, а „политика“ значи битка на интереси, на визии за бъдещето.

Кодексът скоро ще отшуми, заиграването на ГЕРБ с псевдопатриотите едва ли ще е за дълго. Но без да забележим, сабите бяха изтеглени, войната между териториални и глобални беше обявена. На едната страна – протекционизъм за родния бизнес, зиморничаво самоизолиране, провинциалност. На другата – стремеж към експанзия, към включване на България в световните неща. И, понеже цялата ни национална идентичност се върти около това, два типа гордости – от ханове, играещи ръченица, или от българи, печелещи „Пулицър“.

Моите симпатии в случая нямат значение. Обръщам внимание, че този конфликт се е превърнал в основополагащ и трябва да го дискутираме сериозно. Ако може - да търсим баланс между териториалните и глобалните, при който те да не се мразят, а да се допълват.

Подобно съдържание