Соломон Паси: ″България днес е нормална държава, но с балканско въображение и посредствени мечти″ | Новини и анализи от България | DW | 08.11.2019

Посетете новия уебсайт на ДВ

Разгледайте новия дизайн на dw.com. Все още не сме готови. Вашите впечатления ще ни помогнат да подобрим новия вид на уебсайта.

  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Соломон Паси: "България днес е нормална държава, но с балканско въображение и посредствени мечти"

"България днес е сравнително нормална, но доста провинциална държава. С европейски възможности, но с балканско въображение и посредствени мечти", казва бившият външен министър Соломон Паси пред ДВ.

Соломон Паси е основател на Атлантическия клуб в България и негов почетен председател. Бил е народен представител от Великото народно събрание. В кабинета на Симеон Сакскобургготски от 2001 до 2005 год. е министър на външните работи. Интервюто ни с него е част от поредицата "30 години по-късно". Тя е посветена на промените в България, започнали преди три десетилетия.

Г-н Паси, какви са Вашите спомени и размишления за промените след 1989, за прехода, за тогавашна и сегашна България?

Соломон Паси: Живях първите си 33 години в комунистическа България. Следващите 30 посветих на налагане и усъвършенстване на демокрацията, за която няколко предишни поколения мечтаха или се бориха, но нашето поколение имá късмета да доживее и отвоюва. Междувременно световната мерна скáла за щастие непрестанно се прецизираше и аз бързо разбрах, че можем да постигнем в най-добрия случай мечтите на родителите си, а за реализацията на нашите мечти трябва да се доверим на децата си. Паралелно с това заблудата, че демокрацията ще е в траен възход, притъпи бдителността на света. Докато изведнъж в уж улегналия и предсказуем Запад зейнаха дълбоките черни дупки на популизма. Техният „голям взрив" бе през 2016, при това в Америка и Великобритания - две смятани дотогава за непристъпни крепости на здравия разум. Тези два глобални провала на традиционната електорална демокрация бяха и най-ярките доказателства за прозрението, до което Атлантическият Клуб беше стигнал десетилетие по-рано. А именно, че управлението на държавата е точно като управлението на самолета и ако го повериш на непроверени хора, катастрофата е неизбежна. И да поясня. Когато по-долу казвам "ние”, имам предвид интелектуалния отбор, в който съм бил към датата на събитието: Факултет по математика, „Екогласност", СДС, Атлантически Клуб, НДСВ, Дигитална мрежа..., а вече и "ние с Гергана”. В политиката винаги съм се старал да бъда отборен играч и много повече "ние”, отколкото "аз”.

Нека се върнем към конкретните ни въпроси. Вие лично очаквахте ли, че Тодор Живков ще падне?

Соломон Паси: Още от 1974, в началото на студентските ми години, попаднах и чак до 1989 обитавах една забележителна университетска компания, която търсеше логиката в науката, в живота и в света. Докато анализирахме контраста между възходящия Запад и западащия соц и изучавахме Бжежински, който предсказваше конвергенцията на двата свята, ние постепенно стигнахме до работна хипотеза: "Бъдещето на Изтока е Западът”. Дейността на повечето от нас - както ни наричаше властта - „неформали”- беше повече или по-малко насочена към освобождението от комунизма и от Живков. Не можехме да прогнозираме точната дата на падането на Живков. Но честата смяна на шефовете в Кремъл след смъртта на Брежнев превърна надеждите ни в непосредствени очаквания. Гибелта на страха се роди на 3 ноември 1989, на площад „Ал. Невски" в София, с първото масово шествие-протест на Екогласност. То отключи разкрепостяването на българите и стимулира падането на Живков 7 дни след това. А падането на Берлинската стена изпревари падането на Живков седин ден.

Помните ли как научихте за свалянето на Живков?

Соломон Паси: Информира ни баща ми, който се прибра от обичайната си работно-социална сбирка на интелектуалци в кафенето на Съюза на писателите, където слухът за свалянето на Живков вече се беше разпространил. Впоследствие разбрах, че тези сбирки са били не само източник на изпреварваща информация, но и надлежно докладвани в Държавна сигурност от агенти като "Димитър” - доносническия псевдоним на човек, чиито неподозиращи жертви в това кафене с обич го наричаха Кево и го гледаха всяка неделя.

Помните ли как тогава си представяхте бъдещето на България - след 10, 20 или 30 години?

Историческо събитие: когато Соломон Паси повози в трабанта си Манфред Вьорнер

Историческо събитие: когато Соломон Паси повози в трабанта си Манфред Вьорнер

Соломон Паси: През 1990, когато шепа депутати от Великото Народно Събрание предложихме България да напусне Варшавския договор и да се присъедини към НАТО и ЕС, ние нямахме представа този път за колко време и през какви перипетии ще ни преведе. Днес виждаме, че сценариите за Балканите са били разнообразни. През 2004-2005 обаче, когато влязохме в НАТО, подписахме Европейския договор и превърнахме процеса в необратим, вече не си представяхме, че друг път за България е възможен. Имал съм множество илюзии, но винаги старателно съм се пазил от една, която все още е много популярна: че демокрацията те прави автоматично богат, успешен и щастлив. Знаехме, че най-голямото благо, което демокрацията ни дава, са неизброимите възможности. Но знаехме също, че те идват с огромния натиск на конкуренцията, срещу който трябва да се адаптираш ежедневно. Така че, днес България е горе-долу това, което очаквахме, макар и с (поне!) две големи изключения. Първо, демокрацията не научи българите да подкрепят българи, което смятахме, че е дефект на социализма. Оказа се, обаче, че е дефект на нацията.

И второ, през 1980-те едва ли можех да си представя, че след 30 години демокрация политическото въображение и управленският размах в страната ни ще залинеят до днешния тъжен упадък. Замислете се, от времена, в които България беше световен лидер по космонавти на глава от населението, днес сме на опашката в ЕС по участие в Европейската космическа агенция. И то да беше само космосът....

Кога и как за пръв път влязохте в политиката?

Соломон Паси: В някакъв смисъл семейството ми (и по майчина, и по бащина линия) не е излизало от политиката, макар и по неволя. Проследихме нишката си подробно до XVIII век, но прогонването на евреите от Испания, което у дома в Пловдив се помнеше, е още от 1492.

Редакцията препоръчва

Но баща ми изповядваше религията "наука” и презираше властта, с което зарази донякъде и цялата къща. Така че аз влизах в политиката непланирано, като минувач влизащ спонтанно в горяща къща - за да подаде ръка на онези, които са вътре. Можем да го наречем и случайност, и мисия - според това колко сериозно гледаш на себе си. Политиката е уникален, но крехък инструмент за формулиране и постигане на обществени интереси, като не е средство за прехрана или хоби. През 1980-те нашият кръг се ангажира с акции (днес някои от тях ми изглеждат доста свенливи!) срещу: т.нар. Възродителен процес, съсипването на Витоша от Зимната Олимпиада и други еко-безобразия, милиционерската стрелба по фотографа-дисидент Симон Варсано. Подкрепихме и учредяването на Клубовете за гласност и преустройство на д-р Желев, Хепънинга в Университета 1987, „Екогласност" и всевъзможни петиции, Зелената партия, СДС, Великото народно събрание... по-важните, които помня, са описани в моя увод към „Сказки по Логика" (изд. Изток Запад, 2017).

През 2001 царят започна да събира професионален екип от хора, с които да изпълни започнатото през 1990-та и да въведе България в НАТО и ЕС. Приех с радост и гордост, но със свито сърце неговата покана да поема съответните политически отговорности. Добре че не знаех (а и никой не знаеше!), че ще изпълняваме дълга си в кошмарната международна среда след 9/11, а България ще минава през изпитанието на Съвета за Сигурност на ООН (2002-2003), в който САЩ и Великобритания ще се сблъскат с Франция и Германия, а в менгемето помежду им, ще бъдем ние - България - преговаряща с едните за НАТО, а с другите за ЕС. Изпълнихме си успешно обещаното и аз излязох с огромно удовлетворение от оперативната политика през 2009.

Кои, според Вас, бяха ключовите събития през първата година след свалянето на Тодор Живков?

Соломон Паси: Във вътрешнополитически план ще отбележа четири събития: Кръглата маса, избора на д-р Жельо Желев за президент и приемането на първата демократична Конституция на Република България от ВНС. Но преди всички тях е обединяването на опозицията в СДС - в огромна степен лично дело на д-р Желев. Като председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2004 стимулирах развитието на демокрацията и човешките права в 55-те страни членки на ОССЕ и посетих всички бивши съветски републики в Централна Азия, Кавказ, Източна Европа, както и отделящите се от Югославия нови държави. Основна спирачка пред буксуващата демокрация в тези страни беше разпокъсаната от междуособици опозиция. И тогава прозрях колко фундаментална роля у нас е изиграла обединителната функция на СДС, и по-точно на д-р Желев като обединител.

Във външно-политически план: през 1990/91 формулирахме стратегическите приоритети на България - НАТО и ЕС - учредихме Атлантическия Клуб (първи в Нова Европа!), присъединихме се към коалицията на Джордж Буш-баща, освободила Кувейт от окупацията на Саддам, посрещнахме Манфред Вьорнер в София, а президентът д-р Желев започна едно лично, мащабно и заразително отваряне на страната ни към Запада.

А кои, според Вас, бяха най-големите грешки, допуснати от управляващи и опозиция в този период?

Соломон Паси: Прекрасно беше, че обезвредихме цъкащата политическа бомба, заложена от т.нар. Възродителен процес и избегнахме етническия сблъсък. Но и досега не успяваме да предотвратим етническото партийно разделение, което продължава да бъде хранителна среда за популизма и у нас, и в Европа. Несполучлива се оказа и системата за правоприлагане, но все още за някои тя изглежда поправима. Грешка беше, че гладната стачка на 39-мата от СДС фактически превзе СДС. Макар че сред "гладуващите” имаше и безкористни хора, тя беше фактическа коалиция с популизма в битката за власт. Тя ни превърна от "Съюз на всички срещу комунизма” в "СДС срещу всички”, което капсулира и най-вече болшевизира СДС и предопредели неговия фактически крах 10 години по-късно. Грешка на БСП беше, че вървеше след събитията и чакаше решенията "да я сполетят”, вместо тя да ги формира - този дефект се задълбочава и до днес. Но най-голямата ни грешка е, че не се поучаваме нито от собствените си грешки, нито от чуждия напредък. Елементарен пример: ако бяхме дори "прекопирали” челния опит в дигитализацията от Естония, отдавна можехме да сме Силициева долина на Черноморието, да сме усмирили корупцията, върнали хиляди преуспели българи обратно у нас и повлияли на демографията.

Кои, според Вас, са онези български политици от първите няколко години след 1989, които трябва да останат в историята?

Соломон Паси: Това е най-трудният Ви въпрос с най-субективен отговор! Историята има и добри, и лоши автори, познати или непознати за мене. Ще предпочета тук - обратно на националната традиция - да говоря за добрите, които познавам, а не за лошите, които не познавам, при това в периода до 2009, докогато бях вътрешен участник в историята. Давам няколко неизчерпващи примера, които да дадат посока на мислене за по-задълбочени изследователи. Помня множество интелектуалци и приятели на баща ми, които заедно и поотделно пишеха политическа история и без да се титулуват политици: Радой Ралин, Валери Петров, писателят Георги Марков... И Жельо Желев започна така. От публикуването на „Фашизмът“ през 1982, обаче, до края на президенстването си през 1997 той написа и като политик много ярки страници в два периода от историята ни. За съжаление нито партията, нито държавата, които той в огромна степен сътвори, му отдават почитта, която заслужава. Забележете, че летище Прага се казва "Вацлав Хавел”, а нашето не е "Жельо Желев”, дори още го помним като ”Враждебна”... История са и Ахмед Доган, и д-р Константин Тренчев, и Александър Каракачанов и Любомир Иванов, Петър Берон, д-р Дертлиев, Любо Собаджиев, Петко Симеонов, и мнозина от основателите на СДС, от репресираните, от БЗНС и БСДП, и Виктор Вълков, който благородно излезе от почти спечелена битка за президент, спечелена после от Желев. Първият избран премиер от СДС Филип Димитров е история. История е и Иван Гарелов, чиято „Панорама" беше като психиатър на бушуващите политически страсти... И Великото народно събрание, и първият Координационен Съвет на СДС и Атлантическият Клуб влязоха като колективни членове в голямата ни най-нова история. 

Чак до 1989 обитавах една забележителна университетска компания, която търсеше логиката в науката, в живота и в света

"Чак до 1989 обитавах една забележителна университетска компания, която търсеше логиката в науката, в живота и в света"

История са и реформаторите в БСП (и до днес работя с Елена Поптодорова!), та чак до кабинета на Станишев, който оглавява днес Европейската левица. През 1997-2002, и специално покрай косовската криза, президентът Петър Стоянов остана в историята с цивилизационния си избор. Той и кабинетите на Софиянски (подал молбата за НАТО) и Костов, оставиха важна следа в историята. Той посрещана у нас първия американски президент. Ако има, обаче, един наш сънародник, който най-дълго, от близо и далеч, а и впечатляващо резултатно е писал историята на България през разни нейни периоди, това е Симеон Сакскобургготски. Той фиксира до необратимост западността на България, с влизането ни в НАТО и Европейския Съюз. С това облагородихме съдбата и на Румъния и други държави в региона, така че той е и тяхната история. За жалост, сегашното отношение на държавата към царя и собствеността му е най-ярко доказателство, че няма ненаказано добро. Ние българите често се взираме в пъпа си  или не виждаме по-далеч от носа си... Но нека погледнем хоризонтите назад и напред! Княз Батенберг - със Съединението, Цар Фердинанд - с Независимостта, Цар Борис III  - със спасяването на евреите, избягването на Хитлерова окупация (дори и не споменавам Южна Добруджа!). Строителите на днешна България стъпват на раменете на титани, поставили фундаменти, върху които трудно се надгражда. Припомням, че когато си помагахме сами, помощ идваше и от света: Франсоа Митеран, Манфред Вьорнер, Бил Клинтън и Тони Блеър, Шимон Перес и Лех Валенса, или Жак Ширак, Силвио Берлускони, Гюнтер Ферхойген, Джефри ван Орден, А.Ф. Расмусен, Юнкер (с които договаряхме членството ни в ЕС), Джордж Буш - син (който ни покани в НАТО през 2002), дори и Далай Лама, който с посещението си през 1991 ясно показа на света накъде е тръгнала България. Но сред всички тях специален жалон за България е папа Йоан Павел II, след чиято благословия в София през м. май 2002 пред България просветнаха новите светли хоризонти. Човек и без да е политик може да направи „историческа" политика - нека младите ни читатели погледнат Пламен Русев, който създаде фестивала „Уебит", Ивайло Пенчев, създател на „Уолтопия", Васил Терзиев и екипа му - създали „Телерик", или Кирил Асенов - европейския иноватор от Смолян - и разбира се, проф. Христо Пимпирев, който с екипа си вече 30 години определя българската политика на Антарктика. Те са сред многото впечатляващи национални имена, достойни за подражание от всеки, който иска да твори история.

А как виждате България днес - 30 години след свалянето на Живков?

Соломон Паси: Като сравнително нормална, но доста провинциална европейска държава, с европейски възможности, но балканско въображение и посредствени мечти. Доколкото това може да ни успокоява, същото заключение в различна степен е валидно днес и за други европейски държави....

На какво, според Вас, се дължи засилващата се носталгия към времената на Живков и НРБ?

Соломон Паси: Носталгията не е ендемична за България - има я къде ли не в Европа - по Сталин, Хитлер, Мусолини,  Франко (видяхме колко бавно испанците го препогребаха!). Проблемът е комбинацията от биология, политика и неграмотност: онези, които помнят и знаят Войната, Холокоста и фашизма, вече си отиват, а онези, които идват, нито знаят, нито учат. Разковничето е във всекидневното образование, което ще доведе до i-Демокрацията, която сравнена с досегашната демокрация е като Айнщайновата физика, сравнена с Нютоновата.