Синдромът ′′Пинокио′′ | Начало | DW | 07.08.2013
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Синдромът ''Пинокио''

Не лъжи! Този морален императив може да бъде тежко бреме - особено за политиците, за които обвинението в лъжа е хем всекидневие, хем тежък професионален укор. Политик, който не лъже? Прекрасна мечта, но и опасна илюзия.

Политиците понякога лъжат по принуда. Но законът всъщност не изисква от тях да говорят винаги истината. В света на интернет интелигентните "рояци" все по-често хващат политиците в лъжа - един преписал докторска дисертация, друг премълчал връзките си с Държавна сигурност, трети вади от биографията си различни дядовци според случая... Къде минава границата между морално осъдителната лъжа и политическия опортюнизъм? Райнхард Мюлер търси златното сечение на страниците на "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг":

Повелята "Не лъжи!" е сякаш безусловна. Много родители я набиват непрестанно в главите на децата си - и същевременно всекидневно я нарушават. Лъжат партньора си, лъжат детето си, лъжат колегите и шефа, много често лъжат и самите себе си. Е, чак пък лъжат... Можем да се изразим и другояче: преиначават, нагаждат, премълчават. Факт е обаче, че никой не успява винаги да говори само чистата истина.

В политиката неистините са най-много

Това е разбираемо. Защото на този свят няма човек, който може да понесе цялата чиста истина. Тъкмо поради това някои неща се разкрасяват, а други просто се премълчават. Човек започва да лъже най-късно в мига, в който го подхване така нареченият истински живот. Особено когато тръгнеш да правиш кариера, си едва ли не длъжен да криеш и да заблуждаваш - никой няма да обърне внимание на автобиографията ти, ако не я поразкрасиш поне малко, а точно първото впечатление е най-важното. Защо тогава очакваме, че в политиката ще бъде другояче? Странно е, че политиците напоследък смятат тъкмо искреността за най-твърдата си валута. А къде другаде, ако не в политиката, се изричат толкова неистини?

Geschäftszahlen bei Haniel

Лъжата вече се смята за неизменна част от професията на политиците

Да премълчиш нещо още не означава, че си излъгал. Освен ако изрично не са ти поискали въпросната информация. Пита се обаче дали един човек изобщо би се добрал до висока обществена позиция, ако предварително е разкрил всичко за себе си. Защо навремето толкова политици и хора на изкуството премълчаваха членството си в Националсоциалистическата партия? Неслучайно дори Ханс-Дитрих Геншер не желаеше да говори за своето членство - независимо, че вече се беше добрал до върха. Ангела Меркел също не занимава хората със своето смехотворно комсомолско минало. Когато обаче размахваш поучително пръст срещу други заради тяхното минало, става страшно конфузно, ако се окаже, че и ти самият криеш нещо.

Няма как да им се вярва

По конституция политиците в Германия не са длъжни да казват цялата истина дори пред парламента - политическата лъжа не е наказуема и срещу нея не се предвижда санкция. Истината са длъжни да казват единствено свидетелите пред съда или пък пред извънредните парламентарни комисии. Да не говорим, че един обвиняем принципно не е длъжен да казва нищо и дори има право да лъже както си ще. И още: понякога хората лъжат просто защото са забравили фактите. Древните гърци, например, неслучайно използват една и съща дума за "лъжа" и "заблуда".

Независимо от всичко това - нима не сме принудени непрестанно да лъжем? Представете си, например, че един журналист се отметне и издаде своя източник? Нима този източник няма право да излъже като акт на самоотбрана? И все пак, лъжите на политиците може да не са наказуеми, може да ги приемаме с разбиране, но не бива да остават без последствия. И тежко на онзи, когото хванат в публична лъжа. Вярно е обаче и друго - обвиненията в лъжа вече са изцяло обезценени и възниква впечатлението, че лъжата просто е част от професията на политиците. А самите политици не спират да се надпреварват във взаимните си обвинения в лъжа. И след като самата политическа класа говори така за себе си, какво чудно има, че вече никой не ѝ вярва?

АГ, ДПА, ФАЦ, РМ, А. Андреев; Редактор: Б. Михайлова

Редакцията препоръчва